— Хм — изкашля се ядно свещеникът.
— Простете, отче, но трябваше да ви го изповядам.
— Слушай, Татяна — изсъска дон Стипан, — това е свято тайнство и в него няма място за лакърдии. Или казвай какво си съгрешила, или си върви с мир. Църквата не е място за клюки.
— Леле, какъв сте строг — учуди се Татяна. — Ами че аз не съм мислела нищо лошо.
— Не казвам, че си мислела нещо лошо, а че не знаеш що е ред! — прошепна гневно свещеникът. — Първо ми идваш да се изповядаш по никое време, а после ми разправяш врели-некипели. Имам си и друга работа, вместо да слушам твоето словоблуд... Твоето, да ме прощаваш, дрънкане.
Вдовицата отново се замисли.
— Стига! — не се остави да го смути дон Стипан. — Какво друго съгреши?
— Покойният ми съпруг често идва в съня ми...
— И това не е грях! — прекъсна я пасторът.
— И слава богу, че не е, ама чакайте да ви разправя. Хич не ме оставяте да се изкажа. А как ще се изповядам, като не ми давате да говоря? Ама човече божи, не мога да се изповядам със знаци!
Дон Стипан млъкна, Татяна също помълча обидено няколко минути, а след това продължи:
— Тъъъй, та идва покойният в съня ми, няма нощ да не е дошъл. Горкият, даже не се е окъпал, откак загина, ами целият в оная вар, дето падна — лека му пръст — тъй ми се явява. Киречът се стича по него, само лицето си позабърсал да го позная. Аз му викам: „Желко, Бог да те убие, недей с тия кални крака да ми тъпчеш по килима в спалнята!" Пък той — нищо! Ни хък, ни мък, ами право към леглото и сяда там да ми оплеска, поразеникът му с поразеник, и завивките. Пука му на него, няма майка му да ги пере и глади, я. Ама нейсе, както и да е. Та сяда той и тъй някак полугласно ми вика: „Татяяянаааа! Татяяянаааа! Татяяянааа!...". Пък аз на него: „Кво има, кво виеш сякаш на някой баир си се изстьпил? Кво има?" Пък той пак: „Татяяянааа, не ми даваш мираааа!" „Аз ли?! — питам. — Аз ли не ти давам мира?! Ами че, посрьо посрани, кой на кого идва в сънищата: аз на тебе или ти на мене?!"
— Прощавай — прекъсва я внезапно с язвителен тон свещеникът, вече аха да избухне — извинявай, че те прекъсвам, но не може ли малко по-накратко и ако не ти е проблем, с по-малко ругатни.
— Добре, добре, ей сега ще мина на главното... Та вика ми моят Желко: „Татяяянаааа, откажи се от тия мъжееее!" „Какви мъже, Пресвета Богородице? — питам. — Ами че аз с мъж не съм била, откак умря!" Пък той ми вика: „Знааам, че не сииии, ама все за тях мислиииш". Казвам му: „Мисля, и какво толкоз! Да не би да е грях?!" На, кажете и вие, дон Стипане, туй грях ли е?! Грях ли е някой като мен например да мисли за мъже?!
— Ами... Хм! — прокашля се отново дон Стипан.
— Не е. Разбира се, че не е! — отговори си сама вдовицата. — Ако туй е грях, то тогаз на тая земя няма нито една жена, дето да е почтена. Ама не е в туй срамът ми. Друго нещо ме мъчи...
— О, Исусе драги — изохка свещеникът от другата страна на дървената преграда.
— Влюбена съм в човек, в когото не бива — призна Татяна.
— Как? Женен ли е?
— Боже опази! — ужаси се вдовицата.
— Та къде е грехът тогава?
— Той е поп!
Гореща вълна обля свещеника. За миг му се стори, че вече не е в скъпата на сърцето му църква, в този земен рай сред добри и богобоязливи люде, където сутрин те будят гургулици, а нощем те приспива бухал. Сякаш за секунда се пренесе на самото дъно на пъкъла, където грешните и нечестиви души се гърчат до самата вечност в най-ужасни мъки заради низките и отвратителни дела, които са извършили в някогашния си живот. И всичко му е някак си в мъгла, сякаш край него се вдига пара от дяволските казани.
— Щом го видя, краката ми моменталически се подкосяват. Разтрепервам се, главата ми почва да се върти, избива ме пот. Какъв ми е висок, красив, смугъл, млад! Пък как само се усмихва, Богородице блажена! Какви блестящи зъби има... — говореше Татяна, ала дон Стипан вече не я чуваше. Гласът й достигаше до него трансформиран в ужасяващ адски кикот.
Не си спомняше нищо повече. Нито какво покаяние й определи, нито как я изпроводи, нито как излезе от църквата, стигна до енорийското си жилище, влезе в кухнята. Как отвори кухненския шкаф и извади от него шише с ракия — съвсем машинално като някой лунатик, луд или обсебен от духове. Как взе бутилката и напълни малката чашка до ръба, после се спря, загледа се.... И — хоп! — изпи я на един дъх. Сипа си още една и — хоп! — гаврътна и нея. Хоп! — трета. Хоп! — четвърта. Хоп! — сграбчи бутилката и засмука с отчаяна жажда, сякаш някой го беше отровил и сега колкото се може по-бързо трябваше да изпие противоотровата.
Едва като остави на масата празната бутилка осъзна какво е направил. Избухна в плач, падна на колене и тук, на кухненския под, през горчиви сълзи захвана да се моли: