— Със сигурност е така — отговори Ботакс нервно под ококорения поглед на капитана. — Еволюцията там е невероятно ускорена. Тази планета е гнездо на видове. Там има един милион двеста и петдесет хиляди различни видове.
— Дузина и половина най-вероятно. Не вярвайте на всичко, което сте прочели в местната литература.
— Виждал съм няколко дузини от съвсем различни видове на съвсем малка площ. Уверявам ви, наистина. Дайте на тези същества малко време и те ще мутират в достатъчно силни интелектуални индивиди, за да ни превземат и да управляват Галактиката.
— Докажете, че това съдействие, за което говорите, е факт, Изследователю, тогава и аз ще обмисля предложенията ви. Ако не успеете, ще отрека всичките ви съображения като несъстоятелни и ще продължим останалите си изследвания.
— Мога да го докажа — цветовете на Ботакс преминаха в наситения жълто-зелен спектър. — Съществата от този свят са уникални в друг аспект. Те са наясно какъв напредък биха могли да имат, но още не са го постигнали. Това е следствие на вярата им в бързата промяна, която се извършва непрекъснато пред очите им. Именно поради тази причина те си позволяват да натрупват литература, която засяга пътуването в космоса, макар и още да не са го усвоили. Преведох понятието им за тази литература като „научна фантастика“. Сега съм задълбал в този жанр, защото мисля, че там, в своите сънища и желания, те ще се покажат в цялата си същност. И именно там ще открием каква опасност представляват те за нас. Именно от тази научна фантастика аз си направих извода за взаимното им сътрудничество, съдействие.
— И как го постигнахте?
— В този свят има едно издателство, което публикува научна фантастика, почти изцяло посветена на различните аспекти на тяхното взаимодействие. Те не говорят съвсем свободно на тази тема. Това малко дразни, но те постоянно използват намеци. Името на това издателство, доколкото мога да го изразя светлинно, е „Възпроизводственик“. Съществото, което го управлява, според мен се интересува само от вътрешните форми на съдействие и ги търси навсякъде със систематична и научна упоритост. Именно това ме насочи към него. Издателството е открило някои от фазите на съдействие в научната фантастика и аз се оставих материалите да ме водят. От разказите научих как да постигна това съдействие.
Капитане, моля ви, когато съдействието бъде постигнато и малките се появят пред очите ви, дайте заповед да не бъде оставен дори един атом от тази планета.
— Добре — съгласи се капитан Гарм уморено. — Върнете ги в съзнание и правете, каквото ще правите, само че побързайте.
Мардж Скидмор изведнъж осъзна, че се намира на непознато място. Тя ясно си спомняше спирката в здрачината. Мястото бе почти безлюдно. Имаше само още двама души. Близо до нея стоеше някакъв мъж, а в другия край на платформата имаше още един. В далечината се чуваше приглушеното тракане на приближаващ влак…
После край нея нещо присветна, а вътрешностите й сякаш се преобърнаха, когато забеляза мъглявото видение на някакво вретеновидно тяло, мазна, капеща слуз. Усети, че се издига, а сега…
— О, господи — потрепера тя, — то е още тук. А, има и още едно.
Усети, че й се повдига, но не се страхуваше. Почти се възгордя от смелостта си. Мъжът, който се намираше до нея, не помръдваше, както и тя самата, но бе все още замаян. Този човек стоеше съвсем близо до нея на гарата.
— Хванали са и вас — проговори тя. — Кого още са хванали?
Чарли Гримуолд се чувстваше отпуснат и подпухнал. Опита се да вдигне ръка, за да си свали шапката и да заглади косата си, но откри, че това е доста трудно. Почти не можеше да се движи, сякаш бе обвит от нещо като гума. Затова се отпусна и мрачно погледна жената срещу себе си. Реши, че тя е на около трийсет и пет, хубава коса, а роклята й стоеше добре. В момента, обаче, той просто искаше да е някъде другаде и това, че има компания, та била тя и женска, не му подейства никак добре.
— Не знам, госпожо, аз просто си стоях на гарата.
— Аз също.
— А после нещо ми присветна. Не чух нищо. И сега съм тук. Трябва да са малките човечета от Марс или от Венера, или от някое друго подобно място.
— И аз така си мисля — кимна Мардж живо. — Изглежда се е приземила летяща чиния. Страх ли ви е?
— Не. Забавно е, не намирате ли? Мисля, че полудявам. Ако не е така, би трябвало да се страхувам.
— Смешно е наистина, аз също не съм уплашена. О, господи, ето едно от тях идва насам. Ако ме докосне, ще се разкрещя. Вижте ги тези криви ръце. Ами тази набръчкана кожа, цялата олигавена. Повдига ми се.