— Спомняш ли си, тя искаше да стане певица, имаше хубав глас — каза Том. — Тя…
— Естествено — прекъснах го аз. — Всичко си спомням. Дочуване.
— Почакай малко… — каза гласът, но аз го заглуших, като затворих слушалката.
Върнах се в стария си квартал и започнах да го обикалям. Влизах в бакалниците и разпитвах. Срещнах неколцина познати, но те не си ме спомняха. И накрая открих следа. Да, тя бе омъжена. Не, не бяха сигурни за адреса й. Да, той се казвал Марети. Някъде в края на една улица на няколко преки оттук, а може и да било в обратната посока.
Потърсих името в телефонния указател. Това трябваше да ме предупреди. Нямаха телефон.
Като разпитвах в бакалниците по улицата, най-после открих адреса на Марети. Четвърти етаж, в дъното, апартамент 407.
— Защо го правиш? — запитах се аз, докато се изкачвах по мрачното стълбище, което миришеше на развалена храна и прах. — Искаш да й покажеш колко си преуспял, така ли?
— Не — отговорих си сам. — Просто искам да видя Сали, приятелка от старото време. Искам да й кажа онова, което трябваше да й кажа преди години: че навремето и по свой собствен начин съм я обичал. Никога не съм й го казвал. Но се страхувах. Сега не се страхувам, защото вече няма никакво значение.
— Ти си глупак — казах си аз.
— Да — съгласих се, — но не сме ли всички такива?
На третата площадка трябваше да спра и да си почина. Внезапно сред силната миризма на застояла храна, в този плътен, шепнещ мрак на прекалено шумни телевизори и далечен плач на деца, изпитах чувството, че трябва да си тръгна от тази къща, докато не е станало прекалено късно.
— Но ти стигна чак дотук. Продължавай — казах си. — Още един етаж.
Бавно изкачих последните стъпала и застанах пред небоядисана врата. Зад нея се движеха хора и разговаряха деца. Колебаех се. Какво щях да кажа? „Здравей, Сали, спомняш ли си старите дни, когато се разхождахме в парка, дърветата бяха зелени и ти беше стройна като тревичка? Спомняш ли си времето, когато…“ Е, добре.
Вдигнах ръка.
Почуках на вратата.
Тя се отвори и на прага застана жена. Изглеждаше десетина, а навярно дори петнайсетина години по-стара от мен. Носеше евтина рокля, която не й бе по мярка. Косата й сивееше. Беше натрупала доста килограми и бръчки край уморената си уста. Едва не казах „Сбъркал съм апартамента, търся Сали Марети“. Но не казах нищо. Сали бе повече от пет години по-млада от мен. Но това беше тя и ме гледаше от прага под слабата светлина. Зад нея се виждаше стая с очукан абажур, линолеум на пода, маса и някакви стари кафяви мебели.
Стояхме и се гледахме един друг от двайсет и пет години разстояние. Какво можех да й кажа? „Здравей, Сали, върнах се, ето ме, преуспяващ, вече в отсрещната част на града, ето ме, хубава кола, дом, женен, деца, които вече ходят на училище, ето ме, президент на компания, защо не се омъжи за мен и нямаше да си тук?“ Видях, че погледът й се плъзва към масонския ми пръстен, бутониерата на ревера ми, чистата периферия на новата шапка в ръката ми, ръкавиците, лъснатите ми обувки, загорялото ми във Флорида лице, към вратовръзката ми от „Бронзини“. После очите й се върнаха към лицето ми. Очакваше да направя нещо. Направих каквото трябваше.
— Моля за извинение — казах аз. — Продавам застраховки.
— Съжалявам — отвърна тя. — Нямаме нужда.
И подържа вратата отворена още малко.
— Извинете за безпокойството — казах аз.
— Няма нищо — отвърна тя.
Погледнах над рамото й. Бях сгрешил. Нямаше пет деца, а шест, които седяха на масата заедно със съпруга й, мрачен мъж с постоянно смръщено чело.
— Затвори вратата! — извика той. — Става течение.
— Лека нощ — казах аз.
— Лека нощ — отвърна тя.
Отстъпих и Сали затвори вратата, все още впила очи в лицето ми.
Завъртях се и се спуснах по стълбището.
Тъкмо бях слязъл от последното кафяво стъпало, когато чух някой да ме вика. Женски глас. Продължих да вървя. Гласът отново ме повика и аз забавих крачка, но не се обърнах. Миг по-късно някой ме хвана за лакътя. Едва тогава спрях и погледнах.
Беше жената от апартамент 407, с почти обезумели очи и зейнала уста. Още малко и щеше да избухне в сълзи.