— Извинявам се — каза тя и едва не се отдръпна, но после събра смелост и продължи: — Това е лудост. Случайно не сте ли, макар да зная, че не сте, не сте ли Чарли Макгроу? Вие ли сте?
Поколебах се, докато погледът й шареше по лицето ми в търсене на някаква бегло позната черта сред всички промени на възрастта.
Мълчанието ми я уплаши.
— Не, мисля, че не сте — каза тя.
— Съжалявам — отвърнах аз. — Кой е той?
— О, Господи — рече Сали, като сведе очи и сподави нещо като смях. — Не зная. Старо гадже.
Хванах ръката й и я задържах за миг.
— Иска ми се да бях — казах аз. — Сигурно щяхме да си говорим за много неща.
— Може би прекалено много. — По лицето й се спусна самотна сълза. Тя се отдръпна. — Е, човек не може да има всичко.
— Не може — отвърнах аз и внимателно пуснах ръката й.
Вниманието ми й даде смелост за още един последен въпрос.
— Сигурен ли сте, че не сте Чарли?
— Чарли трябва да е бил добър човек.
— Най-добрият — потвърди Сали.
— Е — накрая казах аз. — Довиждане.
— Не — рече тя. — Сбогом. — После се завъртя, втурна се към стълбището и изтича по стъпалата толкова бързо, че едва не се препъна. Горе внезапно се обърна към мен с премрежени очи и ми махна с ръка. Опитах се да не й отвръщам, но дланта ми сама полетя нагоре.
Половин минута стоях като закован на тротоара преди да се насиля да раздвижа крака. „Господи — помислих си, — винаги съм разрушавал любовта си.“
Върнах се в бара към края на работното време. Пианистът, кой знае защо, навярно защото не му се прибираше, все още беше там.
Поръчах си двойно бренди и бира и му казах:
— Каквото и да правиш, недей да свириш онова парче за „където и да иде, където и да е, ако вече никой не я иска, върнете я при мен…“.
— Каква е тази песен? — с ръце на клавишите попита пианистът.
— Нещо — отвърнах аз. — Нещо за… как й беше името? А, да. Сали.