Христо Ботев
Какво може да направи нашето духовенство
Букурещ, 25 януария
Разбира се, че както сяка една разумна личност, така и секи колко-годе събуден народ, който е повикан да земе участие в нравственото и умственото развитие на човечеството, преди сичко е длъжен да си избере една каквато и да е определена цел за своят живот, пък тогава вече да търси средства за нейното постигание, пък тогава вече да избира тоя или оня исторически път. Право ли е това наше убеждение или не е, ние не можеме тука да се разпространяваме и да разсъждаваме, но като погледаме в какво положение се намира нашият народ, какви са действията на неговите предводители, пастири и учители и какво направление имат стремленията на нашето така наречено младо поколение, то дохождаме до убеждение, че у нас не съществува нито определена цел, нито честни и искрени действия, нито пък разумни и съвременни стремления.
Секи, който познава по-отблизо българският народ и който не е привикнал да гледа на страждущето човечество през призмата на дипломатическото благоразумие и от върхът на днешният политически разврат, то от първият още поглед ще да се убеди, че такъв щастлив и безопасен живот, какъвто живее тоя нещастен и полуубиен народ, не живеят даже и домашните четвероноги в Европа. А при сичкото това ние виждаме, че нашите предводители, пастири и учители имат съвсем противоположно мнение за своят народ. Тие са се обесили на неговата шия в името на науката, на образованието и на неговите даже свещени исторически и човечески права, ласкаят го с някакъв си напредок в просвещението и в цивилизацията (в робството и в теглилата) и мислят, че с това тие решават задачата на неговото бъдъще политическо съществование, или ако не, то барем че го приготовляват за едно по-отрадно и по-щастливо положение. Екзархията, за осъществлението на която българският народ прекара, или по-право да кажем, изгуби цели 20 години в борба с двамата заклети свои исторически врагове, и съществованието на която и днес даже поглъща сичката негова деятелност, е принесла такава полза на тоя народ, каквато му са принесли различните хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета, и е имала такова влияние на неговият мъченически живот, каквото има например пречистението на умирающият скептик, молитвата — на промененията в атмосферата и заклинанието — на тежките и смъртносните физически рани.
И наистина, ако нашето духовенство и да би искало да бъде малко по-човеческо от разбойниците на Фенер, т.е. ако то и да би искало да върне барем сотата1 част от оние громадни пожертвования, които е направило и прави „Стадото“ за земното блаженство на своите пастири, то и това предполагаемо желание е немислимо да може да се осъществи под варварските пети на нашите притеснители и при оние общи ретроградни убеждения, с които е въобще надъхано сяко едно духовенство по земната кора. А какво би могло да направи нашето духовенство за своето потъпкано, оголяло и блеюще стадо? Секи разумен и честен човек, който не може да гледа равнодушно на страданията на брата си, който има в главата си достатъчно количество здрав смисъл и на когото в мозъкът и в сърцето не пъпли кръвта на присмикающите2 се — той се би погрижил да облекчи тие безчовечни страдания, помогнал би на народът си, който го храни, пои и облича, да смъкне от себе си оковите на своето политическо робство, а с това заедно и оковите на произходящето от него, нравствено и умствено невежество; подействувал би да изчезнат из средата на работящият и производителният клас на народът онова множество религиозни глупави суеверия, които са убили и убиват постоянно неговите нравствени, умствени и физически сили; най-после, в името на човечеството и на свободата, въстанал би против сяко едно лъжливо политическо или религиозно учение, което се стреми да разедини силите на народът и да отложи денят на неговото нравствено и политическо освобождение.
А нашето духовенство, което се счита за защитник на народът и в което между наследниците на фанариотите, т.е. между доволно калните личности се намират няколко млади и образовани хора, какво е направило за своят народ? Нашите слепорождени оптимисти искат да ни уверят, че екзархията е начало на нашето освобождение, че тя ще да извади народът ни из тинята на робството и на невежеството, че тя ще да прибере под своите ощипани крила отдалечените части на народът и ще да огради своето стадо от сяка една чужда и вредителна за неговото единство пропаганда и че ще да положи основният камък на неговото бъдъще щастие и благоденствие; но ние, които имаме твърде малко вяра в калимавката, т.е. които се не надеем за мляко от козлите и които нямаме особена любов към всемирните паразити на човечеството, не можеме да видиме онова, което не съществува, и не можеме да предположиме това, което и самата история опровергава.