Наистина, ако ние да би могли барем на минута да заборавим, че и нашето духовенство е такова също, каквито са били и ще да бъдат, като-речи, сичките духовенства по светът, то би помислили, че дебелите чувства и копринените антерии би могли в кръгът на своите действия да направят барем следующите няколко услуги на народът: 1) като хора, които представляват българският народ пред неговото „отеческо правителство“, тие би могли да бъдат енергически протест против неговите скотски теглила, т.е. тие би могли да го защитят от безчовечните притеснения, даноци, кражби и убийства, които произхождат на сяка една крачка в държавата на разбойниците и които се произвеждат не само от пиените сатрапи на нетрезният идиотин из Долма бахче, но и от сяко едно краставо псе, което е завило чалма на главата си и което носи название правоверен мюсюлманин; 2) като хора, които считат себе си, че стоят по-високо в образованието от средата, която ги окружава, тие би могли да подкрепят и да защитят нашите народни училища, връз които министерството на заслепението и на държавният турски шарлатанизъм е простряло вече своята реформаторска ръка, за да ги преобърне на текета3, и в които разпространителите на науката се не занимават с друго нищо, освен да приготовляват нови робове за държавата, нови паразити за народът и нови подобия на себе си; 3) като хора, които познават доколко са свети догматите на фанариотските св. безумци — които догмати и тие сами днес не изпълняват, — тие, наместо да запрещават различните народни обичаи, като сборовете, черковищата, кукерите и др., които са останали като единствено утешение на народът, тие би могли да унищожат постите, които са убили енергията и физиологическите сили на по-голямата част от народът и които са довели тоя народ, като-речи, до степента на тревоядните, и 4) като хора, които се ползуват с известни права и влияние над полуубиената рая на н. и. в. шефът на разбойниците, тие би могли да приберат разпръснатите части на народът в едно цяло, да въодушевят и да управят това цяло в пътят към неговото земно, а не небесно спасение; с една дума, тие би могли да направят сичко, което би трябало да направи сяко едно либерално и човеческо духовенство, което не живее само за щастието на своите кореми и на което целта не е да злоупотреблява само простотата на своето стадо.
Но нашето духовенство отговорило ли е или пристъпило ли е да отговори барем на една от надеждите на своите духовни чада? Какво добро е дочакал а каква полза е видял нашият народ от това духовенство? Това ли, дето наместо да слуша християнската добродетел „търпи, за да се спасиш“ из устата на едни чужденци шарлатани и на един съвсем непонятен за него език, той слуша тая съща добродетел из устата на своите искрено желани някога си пастири, с придобиванието на които той виждаше верни шансове за едно по-щастливо бъдъще? Ние би желали да ни докаже някой, че сме даже слепи в това отношение; но дотогава ние няма да престанеме да проповядваме, че при светлината и топлината на полумесецът ни едно наше климатическо растение няма да вдигне връх и няма да принесе плод и че рясата е потребна за който и да е народ не да стои при неговата люлка и да го возпитава в детинството му, а за да го опее и да стои над гробът му после неговата политическа смърт. Попът е на своето място при погребението, а не при рождението. А нашият народ се намира в оная преходна епоха на своят младенчески живот, в която преди сичко му е потребна свобода, за да може да се развие неговият млад организъм, за да може да се очертае неговият характер и за да може да наякне неговият мозък. Наистина, в тая епоха е потребна за него и наука, и возпитание, но новата политическа педагогия за народите ни доказва, че гладният се не учи, че вързаният се не возпитава и че битият не може да пее. Нашите учители и нашето младо поколение тряба да разберат това и да не бъдат барем тие като своите духовни отци. Българският народ не е в гробът на своето преминало, а в люлката на своето бъдъще. А, ако това така, то помогнете му да се отърве от робството!