Една вечер срещнах неколцина приятели и заедно с тях влязох в някаква весела кръчмичка, пълна с файтонджии, касапи и пощенски раздавачи, които жадно смучеха вино и бършеха мустаците си с ръкав.
Ние седнахме край празната маса в дъното и заръчахме коняк. След четвъртото шишенце нашата малка компания се оживи, очите ни светнаха като на светулки и всеки от нас започна да разправя по една от ония скверни шеги, които посипват като лютив пипер разюзданата фантазия на пияниците.
— Знаете ли историята за вратовръзката на Пушкина? — извика един от компанията.
— Който разкаже познат анекдот, плаща по шишенце коняк на всички ни! — намеси се предупредително приятелят ми отдясно.
Шегобиецът се сепна, позамисли се за миг, сетне рече:
— Тогава слушайте историята за мустаците на Троцки!
Ние се прилепихме един о друг и наострихме уши.
От кръчмата излязохме късно през нощта.
Небето беше мътно, без звезди, с черни острови на хоризонта, а малкият весел гном на коняка седеше на златен трон в сърцето ми и го заливаше със светлина. Аз вървях из безкрайните пусти улици и си тананиках любимия валс из операта „Цигански барон“.
По едно време, както вървях така, сред тишината се чуха нечии бързи стъпки. Обърнах се: нямаше никой. Тръгнах нататък — стъпките се ускориха и отекнаха съвсем близо. Спрях се и се огледах повторно наоколо. Тогава в мъждивите лъчи на отсрещната улична лампа забелязах как моята тъмна сянка, разперена като грамаден прилеп върху земята, се откъсва от нозете ми и се изправя. Докато се опомня и разбера що става, пред мен стоеше вече някакъв непознат човек в дълга пелерина, с цилиндър на главата и с вдигната нагоре ръка.
— Чакайте! — извика непознатият. — Преди да си отидете вкъщи, не бихте ли желал да видите нещо много интересно? Едно забавно зрелище, което ще остане завинаги запечатано в паметта ви, а?
При друг случай може би щях да продължа пътя си, без да обърна внимание на направеното ми предложение, ала сега, в тоя мъртъв час на нощта, поканата на незнайния чудак ми се видя така примамлива, че аз отвърнах без колебание:
— С удоволствие! Мога ли само да ви запитам къде ще ме водите?
— Вървете с мен, без да ме питате! След няколко минути ние ще бъдем на самото място.
И човекът с пелерината ме хвана подръка и ме повлече напред.
Скоро се намерихме в една тясна уличка, оградена от двете страни със стари кестенови дървета. Там моят тайнствен водач се спря пред оградата на голяма градина, разтвори тежката желязна врата и рече с любезен поклон:
— Заповядайте!
Аз влязох като насън в градината и тръгнах по една лъкатушна пътечка, посипана с пясък: в дъното се белееше малка къща, прилична на вила, с островърх покрив и с осветени прозорци.
Когато стигнахме пред къщата, входната врата се открехна сама и ослепителен блясък заля очите ми.
Отново чух гласа на моя водач, ала тоя път съвсем тихо, сякаш до ушите ми долетя шепот от безкрайна далечина:
— Заповядайте!
Прекрачих прага със свито сърце и вратата се затвори безшумно зад гърба ми.
Чувствах, че съм попаднал в някаква примка, и все пак едно непознато досега любопитство държеше будно вниманието ми и ме караше да следя със затаен дъх гледката, що се откри пред очите ми.
Аз се намирах в широка зала, чиито стени, таван и под бяха плътно покрити със стотици начупени огледала, така че моето отражение в тях изпълваше залата с неизброима тълпа от мои собствени двойници. Накъдето и де се обърнех, виждах само себе си: някъде — грамаден като великан, с дълги до петите ръце и квадратна глава, другаде — мъничък като лилипут, с едно око и дългообразно извити нозе. Къде изчезна човекът с пелерината? Аз бях сам с моите карикатурни изображения. Мъчех се да се усмихна, а огледалата около мен се хилеха с разкривените си образи като витрини с уродливи карнавални маски, исках да избягам от залата, обаче се блъсках о студените кристални стъкла, без да намеря изход.
Най-сетне едно от огледалата хлътна в стената и аз потънах в дрезгавия полумрак на друга просторна стая, по четирите ъгъла на която блещукаха високи фенери с виолетови стъкла. Ала това, което ме порази и ме прикова на мястото ми тук, бяха на фенерите, а дългият черен ковчег сред стаята, в който лежеше мъртвец. Да излезеш от шемета на палячовската феерия с огледалата и да попаднеш мигом във виолетивия здрач на някакъв тайнствен кабинет, където смъртта ти разкрива своя зловещ паноптикум — беше наистина една непоправима изненада и една сатанинска шега. Аз стоях пред ковчега и не отмахвах очи от мъртвеца, който теглеше погледа ми като магнит. Покойникът бе облечен във фрак и на нозете му стърчаха лъскави книжни пантофи. Лицето му беше бяло, устата — полуотворена, на челото му зееше рана.