Защото дванадесет часа от всяко денонощие той отново се трансформираше във военновременната си форма. Лекарите от Болницата на военните ветерани така и не успяха нищо да направят, независимо от усилията, които полагаха… Мюнстър се превръщаше в безформен блобъл и трябваше да прекарва повечето време в собствената си квартира.
Единственият финансов източник за преживяване беше скромната военна пенсия. Като Ветеран от войната той можеше по-лесно да си намери работа, но проклетата метаморфоза, която беше непредсказуема по миг на поява, макар да се влияеше силно от емоционалното му състояние, проваляше всеки опит в тази насока. Само това му оставаше — пред очите на колегите и работодателя си да се превръща в противна амеба!
Около осем часа почувствува приближаването на метаморфозата. Той побърза да изпразни шишето до дъно, постави го на масата и… сякаш започна да пропада надолу и да се разплува на пода като локвичка от гъста вискозна течност.
В същия миг телефонът зазвъня.
— Не съм в състояние да говоря — с усилие произнесе субстанцията.
Чувствителният датчик предаде тези думи на абоната. А през това време Мюнстър завърши превръщането си и прозрачната желатинообразна маса се тресеше слабо насред килима. Но телефонът продължи настойчиво да се обажда и блобълът, пускайки мехури от ярост, потече към черния апарат. Докога ще го тревожат така! Достатъчно проблеми си има и без тези пронизителни звуци!
Стигна до масичката с телефона, пусна от тялото си пипало-псевдопот и вдигна слушалката. Много по-голямо усилие му струваше да създаде от пластичната субстанция подобие на човешки орган за говорене.
— Зает съм — глухо измърмори той, — обадете се по-късно. Най-добре утре сутринта.
Върна слушалката на мястото и мислено завърши разговора: „Когато отново придобия човешкия си облик“. После въздъхна и запълзя по килима към прозореца. Там имаше специална стълбичка с множество ниски стъпалца, по които блобълът без никакви затруднения се изкачи до перваза и загледа града. Извънземните нямаха очи подобни на човешките, но по цялата им външна повърхност бяха пръснати светлочувствителни клетки, с които достатъчно добре различаваше Златните врати, остров Алкатраз и останалата част на Сан Франциско, която се виждаше от прозореца.
Дявол да го вземе, заразсъждава горчиво блобълът, не мога да се женя, не мога да скитам из града, и изобщо не мога да живея като нормален човек. Превърна ли се в тази отвратителна твар, отново се връщам в миналото, когато бушуваше гадната война… Тогава въобще не си представяше последствията на взетото решение. А тези проклети специалисти от разузнаването, го уверяваха и убеждаваха сладкоречиво, че тази форма е временна, че е великолепна маскировка за патриотичната задача, която трябва да изпълни… въобще изприказваха толкова сладки неща, а както се оказа сега, бяха просто красиви лъжливи приказки. Временна форма! Оттогава минаха единадесет години. Стой си в къщи, чакай и се страхувай! Психиката ти за нищо не става. Щеш не щеш, трябва да се обърнеш към онзи механичен вампир, доктор Джонс!
Телефонът отново се обади.
— Добре де, човече — измърмори Мюнстър и повлече пихтиестото си тяло през стаята, — щом толкова се натискаш да си побъбрим, няма да ти откажа. А за по-голямо твое удоволствие ще ти позволя да ме видиш! — той натисна бутона за видеоекрана и постави слушалката с монтирания в нея телевизионен монитор така, че цялото му аморфно тяло да се вижда напълно.
Но от телефона потече гласът на доктор Джонс:
— Много ви моля да ме извините, мистър Мюнстър, че ви безпокоя в подобно… хм… трудно за вас положение. — На това място кибернетичният психоаналитик направи кратка пауза. — Но аз хвърлих известно количество усилия за анализа на вашия проблем и смятам, че в известна степен намерих някакво частично решение.
— Какво? — изкрещя невъздържано Мюнстър. — Нима нашата проклета медицина е вече в състояние да…
— О, не, не — побърза да отговори доктор Джонс. — Физиологическите аспекти на състоянието ви са извън моята компетентност и ще ви помоля да го запомните добре. Консултацията при мен засягаше единствено психологическата адаптация, която…
— Доктор Джонс — проплака отчаяно Мюнстър, — вие прекрасно виждате как изглеждам сега и вече знаете напълно какъв е проблемът ми. Аз трябва да стоя така в стаята си поне дванадесет часа, докато…
— Успокойте се, сър. Точно това се опитвам да ви обясня, че изход има. Знаете ли, че не само вие изпитвате подобни трудности?