Огнян Банков
Каквото си поискаш
Оставаха няколко секунди до 12 часа и след като вградения в касетофона часовник отброи и тях, автоматично пусна касетата. Последва кратка пауза и от тон-колоните се разнесе мощен хеви-метал.
В първия момент се стресна от силния звук, но като се сети че той сам бе нагласил будилника се напсува наум. Без да отваря очи започна да опипва масичката с напразната надежда да открие дистанционното, което сам снощи бе сложил на недостъпно растояние.
Откакто се бе захванал с тази програма често не успяваше да си доспи, а шефовете от фирмата през ден звъняха, за да видят докъде е стигнал, като по този начин го притискаха непрекъснато, неоставяйки му време за почивка, какво остава за развлечения. Добре поне че чековете пращаха редовно.
Ако успееше да приключи работата в срок това щеше да е сензация в програмистските среди, а то автоматично означаваше, че отсега нататък щеше да избира той фирмите за които да работи, а не както досега да се унижава пред разни самодоволни плешиви дебелаци, които в крайна сметка ти даваха заплата колкото да преживееш. Те явно не знаеха какво е да чертаеш до припадък блок схеми и след това да изпадаш в беспомощна ярост когато компютърът не изпълнява програмата както трябва, а да се спори с него е почти толкова безмислено, колкото да правиш това с жена си.
Когато го изпратиха тук му казаха, че това е тихо, спокойно и просторно петдесетхилядно градче с хубава архитектура и исторически паметници, които той така и не успя да разгледа. Когато един си тръгнеше оттук единственият хубав спомен щеше да е Роза — най-готината мадама, която някога бе познавал. Сетеше ли се за нея обаче винаги го обхващаше едно чувство на пропусната възможност. Всъщност тя го хареса, но той просто не можеше да и осигури живота на който бе свикнала и затова се отказа, а пък и програмата нямаше да се довърши сама.
Отхвърли одеалото настрани и стана. И без това нямаше намерение да излиза в града, така че не откри причина да се бръсне. Облече се, закуси набързо един сандвич и включи компютъра, избутвайки празните кутии от бира и кола на земята. Както винаги на монитора се появи съобщение подканващо го да въведе датата. Откъсна старото листче от календара и за негово учудване следващото бе червено. Не си спомняше днес да има някакъв празник, обърна го и се зачете. Днес града навършваше 1000 години от основаването си. Как бе можал да забрави подобно нещо. Веднага грабна самобръсначката и се затича към банята. На него не му пукаше толкова за юбилея, колкото за това, че магазините за днес обявяваха големи намаления, а той като всеки самоуважаващ се програмист знаеше, че за да се напише една добра програма са неоходими три неща: ум, бира и кока-кола. С последните две сега възнамеряваше да се снабди в промишлени количества.
Като излзе на улицата му се стори странно тихо. Нямаше никакво движение — всички коли бяха спряли сякаш са замръзнали изведнъж по местата си. Хората в тях също не помръдваха. Обзе го някакво призрачно чувство, пристъпи напред и тогава чу приближаващ се шум. Без да знае определено защо се скри в входа. Вгледа се в превозното средство и замалко не пропадна — в него облечени със скафандри седяха шест извънземни. В началото помисли, че е някакъв маскарад, но щом се вгледа в машината съмненията му изчезнаха, тя не беше на колела, нито се плъзгаше, а летеше. Летеше на трийсет сантиметра от земята със скорост около 40 километра в час. Когато мина покрай него разбра за какво си говорят, не чу, а разбра. Те нямаха уста, но мисълта на „говорещия“ се чувстваше все по-силно с приближаването.
„Накъде?“ — помисли шофьора.
„Давай напред още малко и свий в дясно“ — отговори шефа им.
„Всичко е станало както трябва. Приспани са всичките.“ — продължи първия.
„Да наистина за сега върви добре.“
Машината се отдалечи и мислите заглъхнаха. Обзе го паника. Искаше му се да изкрещи „какво става тук по дяволите?“, но се сдържа. Съсредоточи се и започна да мисли. Хората не бяха убити, а само приспани. Това означаваше, че не идват с лоши намерения. Имаше още един важен въпрос: защо бяха тук? Не за да превземат Земята. Не беше вероятно и да е заради полезните изкопаеми, защото нямаше да идват в града. Може би идваха да разгледат. Туристи? Не. Това бяха глупости. Трябваше да реши какво да прави. Отново излезе на улицата и тръгна по тротоара, плътно долепен до стената. Единственият начин да разбере какво става бе да хване едно от тия зелени човечета или каквито бяха там, да му вземе оръжието или поне което смяташе за такова и да го разпита. Докато търсеша удобен момент не беше зле да мине през банката и да прехвърли някоя друга пара на своя сметка. Тази идея толкова му хареса, че почти се затича натам.