Младият му приятел съвсем не бе чувал за арсеново огледало, но проследи с напрегнато внимание всички приготовления на великия детектив.
— И така, спомнете си — заяви маестрото детектив, когато най-сетне запали спиртната лампа, — че аз в никакъв случай не твърдя, че шоколадът действително съдържа арсеник. Само правя рутинна проверка и се надявам дълбоко, че подозрението ми е рожба на преуморено въображение.
После за известно време в слънчевата стая настана тишина. Маестрото детектив беше толкова зает, че просто забрави младия си приятел.
Той загря стъклената тръба. Настърга част от шоколада на прах и го изсипа във водородния апарат през фуния. После зачака, затаил дъх.
Велики боже! Ето го! Арсеновото огледало! Ужасното доказателство за това, че беше прав. Той се втренчи в стъклената тръба, сякаш не можеше да повярва на очите си. Дълбоко в себе си през цялото време той се съмняваше. Сега обаче не бе възможно никакво съмнение. Това беше ужасно. Той изгаси разтреперан спиртната лампа. Измисленият му слушател беше изчезнал. Той изчезна в същия миг, в който заслужилият маестро детектив се превърна в един уплашен до смърт Кале.
След известно време Андерс се събуди от сигнала на Белите рози, който някой изсвири под прозореца му. Той подаде сънената си физиономия между мушкатото и каучуковото дърво, за да види кой му досажда в този ранен час. Навън, пред работилницата на обущаря беше застанал Кале и махаше с ръка.
— Какво ти става? — попита Андерс. — Защо трябва да будиш хората по никое време?
— Стига си дрънкал, идвай бързо долу — нареди Кале.
Когато Андерс най-сетне пристигна, той го погледна строго в очите:
— Ти яде ли от шоколада, преди да го дадеш на Бепо?
Андерс се втренчи изумен в приятеля си.
— И само за това ти идваш тук с гръм и трясък в шест и половина сутринта?
— Да, защото той е бил отровен. С арсеник — отвърна съвсем спокойно Кале.
Лицето на Андерс се издължи и пребледня.
— Не си спомням — измърмори той. — О, всъщност си облизах пръстите. Бях пъхнал Великия Мумрих в същия джоб… Сигурен ли си?
— Да — заяви Кале сурово. — А сега ще отидем в полицията.
Той разказа набързо за опита, който беше направил и за ужасната тайна, която бе разкрил. Те си помислиха за Ева-Лота и им стана така страшно, както никога преди в целия им живот. Ева-Лота не биваше да узнае за това. Поне на първо време — в това те бяха единодушни — тя трябваше да бъде държана настрана от тази работа.
Андерс се сети за Бепо.
— Значи аз съм го отровил — рече той отчаян. — Ако Бепо умре, никога вече няма да мога да погледна Сикстен в очите.
— Бепо няма да умре, нали знаеш какво каза ветеринарният лекар — успокои го Кале. — Толкова промивки му направиха и го натъпкаха с лекарства. Освен това е по-добре, че Бепо е изял шоколада, а не ти или пък Ева-Лота.
— Или пък ти — добави Андерс и двамата се разтрепериха.
— Едно поне е ясно — рече Андерс, когато тръгнаха към полицейския участък.
— И какво е то? — попита Кале.
— Крайно време е да поемеш случая, Кале. Без теб те просто няма да се справят. През цялото време твърдя това.
Четиринадесета глава
— Това убийство трябва да бъде разкрито — процеди криминалният комисар и отпусна тежко ръката си на масата.
Вече цели четиринадесет дни той се занимаваше с този изключително заплетен случай. Сега се налагаше да напусне града. Националната полиция работеше из цялата страна, на други места го чакаха други, също толкова заплетени престъпления. Той все пак оставяше трима от своите хора тук и в момента тъкмо правеше утринна оперативка в полицейския участък, заедно с тях и местната полиция.
— Но доколкото виждам — продължи той, — единственият конкретен резултат от тези четиринадесет работни дни е само, че никой вече не смее да обуе тъмнозелени габардинени панталони.