Посланието гласеше следното:
Къде ли е тайната касета на Белите рози?
Но, да, къде всъщност са тайните документи?
Там, където свършва прерията, там има една къща, а в къщата една стая. А в стаята един ъгъл. И в този ъгъл лежи лист хартия. А на хартията карта. А на картата… да, точно така!
О, вие бели въшки, търсете в тази къща!
— Никога повече през целия си живот няма да стъпя там — заяви отначало Ева-Лота.
След като размисли по-сериозно, тя обаче си каза, че не би могла все пак цял живот да стои далеч от прерията, великата бойна арена. Пролет или есен, лете или зиме, прерията упражняваше тайнствената си притегателна сила върху тях, тя беше пълна с неизчерпаеми възможности за приключения. Да се откаже от игрите в прерията, бе равносилно на това да се оттегли в манастир.
— Идвам с вас — заяви момичето след кратка вътрешна борба. — По-добре веднага, отколкото след като се превърне във фикс идея.
На следващата сутрин Белите рози станаха необичайно рано, за да предотвратят възможността да бъдат изненадани от неприятеля по време на търсенето. От съображения за сигурност Ева-Лота не каза у дома къде отива. Тя се измъкна от къщи съвсем безшумно и се присъедини към Андерс и Кале, които от известно време вече я чакаха при оградата.
Прерията изобщо не беше толкова зловеща, колкото си мислеше Ева-Лота. Тя си лежеше мирна и тиха, както винаги, и лястовиците се стрелкаха из въздуха с шеметна скорост. Нямаше нищо, което да навява страх. А имението изглеждаше почти гостоприемно, не като порутена, необитавана къща, а като дом, чиито обитатели още не са се събудили. Съвсем скоро те щяха да отворят прозорците, пердетата щяха да се издуят от утринния ветрец, а стаите да се изпълнят с радостни гласове, а пък от кухнята ще се чува приятно потракване, което означава, че скоро ще има закуска. Тук действително нямаше нищо, което да вдъхва страх.
Но след като влязоха през вратата, вътре все пак ги посрещна една съвсем пуста къща. С паяжини в ъглите, разлепени тапети и счупени прозоречни стъкла. Тук със сигурност нямаше да прозвучат други радостни гласове, освен техните.
„О, вие, бели въшки, търсете в тази къща“ — беше призовал предводителят на червените и те сториха каквото можаха. Трябваше да търсят дълго, понеже къщата беше голяма, с много стаи и ъгли и ниши. Но най-сетне търсенето се увенча с успех — точно както бяха изчислили червените. Сега или никога обаче белите трябваше да бъдат основно изпързаляни, така бе решил Сикстен.
На листа действително имаше карта на местността и не беше трудно да разпознаят в нея градината на пощенския директор. Виждаха се вилата и гаражът, и бараката за дърва, и тайното местенце, и всичко друго, а после на едно място кръст с надпис: „Копайте тук!“.
— М-да, при всичкото ми уважение към червените, не бих могъл да кажа, че са особено изобретателни — подсмихна се Андерс, след като разучава известно време картата.
— О, не, това направо е детинщина — възнегодува Кале. — Толкова смешно е, че ме хваща срам. Но май ще трябва все пак да отидем и да копаем, така ми се струва.
Да, те решиха да отидат в градината на Сикстен и да копаят. Но преди това искаха да направят нещо друго. Нито Андерс, нито Кале бяха идвали тук от онази паметна сряда, когато полицаят Бьорк ги отпрати от местопроизшествието. И ето че сега ги обзе едно дребнаво, ужасно, неудържимо любопитство. Дали за всеки случай да не отидат и да огледат мястото, след като така и така са тук?
— Без мен — заяви твърдо Ева-Лота. Тя по-скоро би умряла, отколкото да измине още веднъж малката пътечка между лешниковите храсти. Но щом Андерс и Кале настояваха — тя нямаше нищо против. Предпочиташе да остане в къщата. Ала след това те трябваше да минат и да я вземат.
— Добре, след десетина минути сме тук — обеща Кале.
И те тръгнаха.
Когато остана сама, Ева-Лота започна да обзавежда къщата. Във въображението си тя мебелира цялата къща и я насели с голямо, многодетно семейство. Самата Ева-Лота нямаше братя и сестри и малките деца бяха най-прелестното нещо, което можеше да си представи.
Тук е трапезарията, мислеше си тя. Ето тук — масата. Толкова много деца има в семейството, че те винаги се сбиват за по-хубаво място на масата. Ето и сега Кристер и Кристине се боричкат и за наказание ги изпращат в детската стая. Бертил е толкова малък, че трябва да седне на един висок детски стол. Мама го храни, но как само се цапа той! Ето я и голямата сестра Лилиане. Тя е толкова хубава, има съвсем черни коси и черни очи и вечер иска да ходи на балове. Иска да стои под кристалните полилеи, с бяла копринена рокля и да мята блестящи погледи около себе си. Ева-Лота погледна игриво около себе си и се превърна в голямата сестра Лилиане.