Затова те тримата с Йонте и Бенка престояха часове наред между вехториите на тавана на пекарната и тренираха с покъртително усърдие. Езиковото обучение бе прекъснато от бащата на Ева-Лота, който се качи по стълбата. Носеше панер с прясно изпечени бели хлебчета, подаде го на Ева-Лота и съобщи:
— Току-що се обади полицаят Бьорк. Великия Мумрих се е върнал.
— Чоч у дод е сос нон о! — изръкопляска възхитена Ева-Лота и си взе едно хлебче. — Бързо в полицейския участък!
— Чоч у дод е сос нон о! — съгласи се пекарят. — Но в бъдеще бъдете по-предпазливи с Великия Мумрих!
Всички рицари на Бялата и Червената роза го увериха, че в бъдеще ще станат по-предпазливи, много-много по-предпазливи. Пекарят заслиза бавно по стълбата.
— А, исках също да ви кажа, че този Клас най-сетне е направил пълни самопризнания — подметна той, преди съвсем да изчезне от погледите им.
Да, големият Клас беше признал. Нямаше как да отрече последните уличаващи доказателства.
И ето най-сетне дойде мигът, за който беше мислил с толкова ужас, мигът, от който се беше страхувал в толкова кошмарни нощи. Беше надигран и трябваше да признае какво бе сторил.
От много години големият Клас нямаше спокойствие. Постоянното му безпаричие, което беше го довело до съмнителни сделки с Грен, го превърна в неспокоен, преследван човек, който нямаше дори секунда спокойствие. А след онази ужасна сряда в края на юли безпокойството му се превърна в непоносим страх, който не го напущаше нито денем, нито нощем.
Но как ли се чувстваше сега, когато открито трябваше да признае престъплението си и да се приготви да го изкупва дълги години? Сигурно сега страхът направо го бе смазал?
Не, странно нали — за пръв път от много време големият Клас беше спокоен. Такова огромно спокойствие го обзе, след като бе облекчил съвестта си, каквото не беше преживявал никога дотогава в живота си. Той наистина поплака над окаяното си положение и с разтреперани ръце се вкопчи в големите силни юмруци на комисаря, сякаш търси опора в тях. Но вече не усещаше страх и изпадна в дълбок сън без сънища, който му помогна да забрави за известно време злото, което беше сторил.
Той спеше, когато рицарите на Бялата и Червената рози се втурнаха в полицейския участък, за да си вземат Великия Мумрих. Той дори не чу оживените им гласове, когато се скупчиха пред полицая Бьорк в коридора и поискаха съкровището си.
— Великия Мумрих ли? — поколеба се полицаят Бьорк. — Няма го тук.
Те се втренчиха в него разочаровани. Какво искаше да каже чичо Бьорк? Нали сам той беше позвънил, за да съобщи вестта за пристигането на Великия Мумрих?
Бьорк ги погледна много сериозно.
— Търсете високо над земята — заяви той с тържествен глас. — Нека птиците в небето ви сочат пътя. Питайте дали не са виждали достойния Велик Мумрих!
По детските лица на Розите се разляха усмивки на облекчение. А Йонте извика доволно:
— Сос тот рор а хох о тот нон о! Борбата продължава!
— Борбата продължава! — присъедини се към него Бенка с решителна физиономия.
Ева-Лота погледна признателно полицая Бьорк, който стоеше пред тях в хубавата си униформа и се опитваше да придаде сериозно изражение на добродушното си лице на голямо дете.
— Чичо Бьорк — заяви тя, — ако не беше толкова страшно стар, като нищо щяхме да те вземем във Войната на розите!
— О, да, чичо Бьорк щеше да бъде прекрасна Червена роза — съгласи се Сикстен.
— Не, не — възпротиви се Андерс. — По-скоро Бяла!
— А, не, не, моля ви! — рече полицаят Бьорк. — Не смея да се забърквам в толкова опасни истории. Спокойната и сигурна работа на полицай е по-подходяща за един стар човек!
— Хайде, хайде, от време на време човек трябва да живее опасно! — заяви убедено Кале и се потупа по гърдите.
Няколко часа по-късно той лежеше в любимата си поза под крушовото дърво и размишляваше за този „опасен живот“. Докато размишляваше, той така се беше втренчил в пътуващите по небето летни облаци, че не забеляза как неговият въображаем слушател се промъкна тихичко и седна до него.
— Вярно ли е, господин Бломквист, че отново сте заловил един убиец? — попита го той с ласкателен тон.
Тогава внезапно Кале Бломквист избухна от гняв.
— Да съм го заловил ли? — попита той и се взря намръщен във въображаемия си слушател, от когото не можеше да се отърве. — Стига с тези глупости! Не съм заловил никакъв убиец. Полицията го залови, защото това е нейна работа. Нямам намерение през целия си живот да заловя нито един убиец. Изобщо, смятам да приключа с детективската кариера. Само ядове има човек с нея.