— Но аз си мислех, господин Бломквист, че обичате да живеете опасно? — промълви въображаемият слушател и това, честно казано, прозвуча някак като упрек.
— Сякаш досега не съм живял достатъчно опасно! — отвърна му великият детектив. — Млади приятелю, само да знаехте какво значи една война на Розите…
Тук потокът на неговата мисъл внезапно беше прекъснат от една твърда ябълка, която го улучи в главата. Със съобразителността, присъща на велик детектив той веднага забеляза, че една ябълка не може да падне от крушово дърво, и се огледа за злосторника.
На оградата стояха Андерс и Ева-Лота.
— Събуди се, ти, който спиш там! — изкрещя Андерс. — Трябва да намерим Великия Мумрих!
— И знаеш ли какво си мислим? — присъедини се към него Ева-Лота. — Ние смятаме, че чичо Бьорк го е скрил в панорамната кула в градския парк. Нали знаеш колко много врани живеят по това време там.
— Вов е лол и кок о лол е поп нон о! — извика въодушевено Кале.
— Червените ще ни разпердушинят, ако го намерим първи — рече Андерс.
— Няма значение — отвърна му Кале. — От време на време човек трябва да живее опасно!
Кале погледна многозначително своя въображаем слушател. Ще разбере ли той най-сетне, че човек може да живее опасно, без непременно да е велик детектив? Той тайно махна за сбогом към милия млад човек, който още стоеше под крушата и го гледаше с обичайното възхищение.
После босите крака на Кале зашляпаха радостно по градинския път, докато тичаше към Андерс и Ева-Лота.
А неговият въображаем слушател изчезна — изчезна тъй тихо и незабележимо, сякаш го е отвял лекият летен ветрец.