Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.
— Холис, тук ли си още?
Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна.
— Еплгейт е пак.
— Слушам Еплгейт.
— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.
Прекъсна го капитанът:
— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.
— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.
— Какво!
— Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.
— Слушай, Елпгейт!
— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.
— Заповядвам ти да млъкнеш!
— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш.
Холис безпомощно сви юмруци.
— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.
Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.
През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.
Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.
— Сърдиш ли се, Холис?
— Не.
Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото.
— Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия.
— Все едно ми е.
Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва.
Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко?
А Леспър не спираше:
— Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара!
Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било.
Холис протегна врат и извика в микрофона:
— Всичко е свършено, Леспър.
— Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър.
— Това съм аз, Холис.
Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха.