Младият Иванков внук бе запазил русите коси и брада, сините очи на Добротица…
А Калина, щом само си помисли за тях, за тия сини очи, прежният огън отново облъхна тялото й, сякаш в подница се бе свряла.
Мракът се надигаше от изток като огромен връшник. Хиляди ярки звезди просветваха по него, както прозира жарта през проядените му от ръждата дупчици.
Внезапно девойката трепна. Все едно изникнал от земята, на двадесет разкрача от нея се зададе Прокажения. Тих, безшумен като привидение. Калина неволно се прилепи към зида с разтуптяно сърце. Не беше на добро. Всяка среща с наказания от бога беше зла прокоба. Защото с нечестивия дружеше Прокажения. Как иначе можеше да влиза и излиза от крепостта, когато си поиска, и денем и нощем? Само като вампир прелиташе над зидове и кули…
Знаеха го старите хора. Отдавна живеел все тук, в Калиакра, все в своята пещера, извън крепостните зидове. Еретик бил някога, дедец, богомилски поп — от ония, що не признавали ни цар, ни боляри, що ни на цар в рат помагали, ни на боляри. Додето дошли измаелтяните и прекарали под ножа селяци и боляри, богомили и попове. Загубил се тогава дедецът по света, а когато се завърнал пак, бог вече го бил белязал с тежката болест. Наказал го за знайни и незнайни грехове.
Прокажения се запъти право към нея, като си мърмореше нещо под спуснатата очилата качулка. Калина не можа да издържи — насаме с Прокажения, през нощта, в най-безлюдната уличка. Отстъпи все покрай дувара, все в сянката. Но спря. Пътят й бе препречен от параклиса на свети Никола, текето на Саръ Салтък. Тя опря гръб в заключената протка, притисна се в нея, ако можеше като буболечка да се провре през нея, да се слее с нея.
Неволно се прекръсти. Да помогне свети Никола! Или другият, татарският светец. Някога тук бил гробът на свети Никола, сега турците казват, че бил Саръ Салтък. Едно и също значело. Светец бил и Саръ Салтък, Жълтокосият, проповедник на чуждата вяра. За да не се напиват с вино правоверните, направил бозата. Преплавал морето върху молитвеното си килимче. Обиколил всички земи на друговерци. И печелел воини за Мохамеда. С бойно знаме, тъпан и дървен ятаган. И той като Кадъ Мустафа говорел, че християни и измаелтяни са братя, все в един бог вярват. Йехова или Аллах — все едно и също значело. Накрай пристигнал Саръ Салтък и в Калиакра. А тогава в същата пещера, дето е сега гробът му, живеел седмоглав змей. Двете царски дъщери вече му били обречени. Отишъл Саръ Салтък пред пещерата и ударил тъпана. Разбуденият змей изпълзял навън, а светецът само това и чакал. С един замах на дървената сабя отсякъл трите му глави. Змеят побягнал в пещерата, а Саръ Салтък след него. Битката продължила дълго в тясната дупка. По едно време чудовището така притиснало противника си, че тялото му се отпечатало в скалата. Старите хора още показваха тези следи, толкова ясни, че личаха дори пръстите на ръцете му. Но дотук била силата на змея. Издъхнал. Отървал светецът царството от страшната напаст, спасил и двете княгини. Затуй го нарекли Килгра султан.
За благодарност царят, баща им, приел исляма със седем хиляди свои поданици. Кой е бил тоя цар никой не казва. Дали бащата на Хасан бей? Или дядо му?
Когато Саръ Салтък умрял, аллах му отредил да почива в седем гроба — на седем града благодат да дава. Не само на Калиакра. И в Едирне, и в Смирна, та чак в Охрид. Къде ли не?
Прокажения изглежда изведнъж реши друго и се върна назад, като не спираше да фъфли през разядените си уста: проклятия ли някакви нареждаше или други думи вещерски.
Девойката остана скрита още малко. Повече не изтрая. Сърцето я влечеше нататък, към сарая на Хасан бей. Едва изчака нещастникът да докуца до първата пресечка и изскочи от закритието си.