— Не е така! — разгорещи се непознатият. — И Владислав си има астролози, както всички господари. По звездите му гадаят бъдещето. Те му казали туй, което и аз ще ви кажа. Щастлива е тая година 1444! Да не я пропуснем! Година на трите четворки. Магическо число е четворката. Още по-силни са три четворки. Победна ще бъде тая година. За слава! Най-сетне кръстът ще смаже полумесеца!
Мълчал досега, Иван Дъба се надигна.
— Ясно, чухме. Искате пак ние да вадим кестените. Когато дойдоха османците, болярите първи се отметнаха да запазят власт и сила, да добият хареми. И Балтаоглу Сюлейман, капуджибашията на султана, е българин; и Искендер паша, братът на Фружин, за турска вяра загина в Анадола; и бан Янко в София; и бащата на Хасан бей. Един ли е, двама ли са? Че нали и половината яничари са все българи? Ами другите, дето, без да са се обрязали, са по турци от турците? Та не надви ли Баязид крал Сигизмунда при Никопол с подкрепата на Стефана Лазаревича? Та не загинаха ли и деспот Константин от Велбъдж и Марко Кралевити от Прилеп във Влашко все за турската вяра?
— Това е вярно — пресече го рязко пратеникът. — Ала има и други. За тях не споменяш. Какво ще кажеш за цар Фружин, който половин век шета по света помощ за вас да изпроси; за Константин Срацимировия, за Киприян митрополит Киевски, за Григорий Цамблак, за Константин Костенечки, за византийския патриарх Йосиф, брата на цар Шишмана, който щеше да се откаже от патриаршеството си само да склони папата за кръстоносен поход срещу измаелтяните…
— И за тях ще кажа! — наежи се седларят. — Останалите боляри побягнаха при други царе. Ала не копачи, не и божеци. И там пак боляри и владици. А ние, простите хора? И тук роби, и там да избягаме — пак роби. Народът пак ще си остане туй, що си е. Ще гризе жълъди със свинете като Ивайло, преди да грабне короната; ще нагъва просеника, омесен с плява и пепел; ще се дърли във въшливите си конопени ризи. Не се лъже вече народът, боиле. При Кадъ Мустафа не му е по-зле, отколкото при българските боляри.
Пратеникът се изправи разтреперан от гняв и вълнение. Взе меча, който лежеше върху масата, и го целуна.
— По стар български обичай се заклевам да кажа истинната! Пред мен все тъй, с целувка върху меча, се закле и царят на българите Фружин Шишман. С царската си щедрост ще награди той всички, що вдигнат оръжие: болярите — с прежните им санове и владения; хората от народа, първенците в боя, в боляри ще въздигне вместо ония, що са изпрели или род и вяра продали. Останалият народ по зевгар земя ще получи и зевгар волове да си я оре и засява…
Сякаш не чул щедрото царско обещание, Коста Куюмджията рече:
— Все си мисля. За годината. Вярно е, с три четворки, чудна година! Ала аз виждам и друго. Не съм звездоброец, не мога да гадая по звездите. Плаши ме туй, братя — съберете й числата! Не прави ли „13“? А „13“ е лошо число, дяволско число! За слава ли говори? Или за погибел? Защо Владислав не опита сам, без да меси народа? Има си рицари, ще събере кръстоносци… Нали и папата…
— Защото не му стигат жълтиците. А наемниците за пари се бият. Кръстоносците също. Не щат вече само със сол от маджарските солници да им плаща, както преди. Затуй… И чуйте що ще ви кажа! Свободата с кръв се откупува…
И млъкна недоволен. Навред все тъй го засрещаха. Обезверен бе вече народът. Смазан от тегла и поражения. Какво щеше да каже сега пратеникът на своя цар, като се върнеше при него? На тоя цар, който също не бе убеден в победата, нито в звездобройските прорицания, който не една, не две, а петдесет години търчеше от един кралски двор в друг, съюзи да крои, войни срещу Турция да подклажда — дано някак успее да освободи народа и царството си. Петдесет години — и все напразно.
Потисна въздишката си и се обърна към Хасан бея, който бе мълчал упорито досега:
— Княже, чакам и теб. Защото за нас ти не си Хасан бей. За нас и под турска гъжва ти оставаш все българин, наш брат. Какви думи да предам на цар Фружин от княз Асен, потомъка на славния деспот Добротица, от законния наследник на Карвунската хора?
Хасан бей трепна. Страшен смут бе овладял душата му и от словата на пратеника, и от тревогите на съгражданите му. А и такъв си беше Хасан бей — трудно решаваше. Но кога решеше, недовършено, наполовина не изоставяше. А много обещаваше цар Фружин — цялата Карвунска хора. От прост слуга на османците с дребен тимар от десетина селца — княз, все едно цар. Дорде бе жива майка му, все това му бе повтаряла и втълпявала: „Помни, сине, че си княз! Български княз! Нищо, че си потурчен. И с турска вяра, и с християнска, кръвта вода не става.“ Не бе забравил майчината заръка Хасан бей. Не бе забравил българската си кръв. И навярно, без да се замисли, щеше да целуне меча и да се обрече на далечния непознат цар Фружин, ако не беше другото…