— Отваряй, мари!
Царският пратеник опита да успокои събраните хора:
— Още нищо няма. Помнете какво ви рекох. Сядайте да ядете и пиете! Само мене укрийте!
Нямаше що да сторят. Седнаха. Хванаха с разтреперани пръсти чашите. А болярката отведе госта в избата. После се върна да отвори.
Десетина яничари нахлуха в пруста с голи ятагани. Хасан бей се изпречи насреща им.
— Къде така сте се юрнали в чужд дом, като нощни хайдуци?
Те спряха смутени. Бяха войници. А той — бей. Ала евнухът не ги остави да се двоумят.
— Юруш бре, калпазани! Що ви рекох? Вържете ги всички!
И преди съзаклятниците да се усетят, се видяха с вързани ръце.
— Претършувайте къщата! И тавана, и мазето!
Хасан бей опита да запази самообладание:
— Какво значи това, беим? Да връзваш мирната рая, да лепнеш дамга върху правоверен, верен капудан на падишаха — да го дари аллах с радост и на тоя, и на оня свят!
Евнухът сякаш не го чу, а като хрътка, с неподозирана за пълнотата му бързина, обхождаше стаите, оглеждаше зад завеси, ракли и миндерлъци. Видя голия меч и го посочи с очи.
— За какво ви е?
Асен съжали, че не го бе докопал, преди да му вържат ръцете. А мисълта му търсеше трескаво обяснение. Това беше предателство, от ясно по-ясно. Но кой беше издайникът? Дали Прокажения бе изпълнил заканата си? Или пък поп Ставрос?
Пребледнял повече от заловените, Кадъ Мустафа се обади с глух глас:
— И аз тъй мисля, беим! Не подобава това ни на падишаха, ни на капуджията му. Остави на мира хорицата! Не видиш ли? Да хапнат, да сръбнат са се събрали.
Беят го изгледа изкосо, после се приведе към ухото му:
— Я мълчи, кадъ! После ще те запитам защо отпрати слугата си Банко насам?
Кадъ Мустафа усети как дъхът му спира. Страшен беше Курт Али бей. Не човек, а самият шейтан, както шушукаше народът. Всичко вижда, всичко знае…
Изведнъж откъм мазето се чу шум и олелия, звънтеж на ятагани. Яничарите бяха открили пратеника в някаква стара амфора за вода. Пъргав като рис, той бе успял да разкъса обръча им и да побегне нагоре. Оттам през прозореца се метна върху съседния покрив. Яничарите се спуснаха подире му.
Засвириха тръби. Разбудените нощни чауши затопуркаха по калдъръма.
Най-сетне онбашията се върна с виновен вид.
— Няма го, беим! Ала чаушите ще го дебнат в сокака.
Али бей бе успял вече да се разположи на миндера сред възглавниците. Бе се превърнал отново в предишния безчувствен първенец, който разглеждаше равнодушно жертвите си.
— Първен — почна той изведнъж, — кажете кой беше тоя хаирсъзин, що уфейка през пенджера?
Пленниците мълчаха.
— Тебе питам — обърна се той към Хасан бей.
— Отде да знам! — отвърна той.
— А ти, болярке?
— И аз не знам!
— А ти?
Боян Кръчмаря вдигна рамене. Без да го питат и Иван Дъба поклати глава. После Ковача и Куюмджията.
Евнухът пак се обърна към Асен:
— Чакам да чуя защо сте се курдисали тук? Размирие ли да правите?
Хасан бей го стрелна с очи:
— Нямаш право тъй да ме питаш.
Без да трепне, Али бей се обърна към Звездена. Но и тя, и останалите мълчаха упорито.
Беят се позасмя.
— Слушали ли сте нещичко за мен, а? Много ме бива да кандърдисвам. И майчиното си мляко ще изкажете.
И понеже никой ни дума не му отвърна, нито го погледна, той подвикна на онбашията:
— Я докарай оная, гюзел Калина!
Само след минутка въведоха девойката с червени от плач очи и вързани на кръста ръце.
— Ей я на! — посочи я беят. — Тя ви издаде.
Нещастниците я изгледаха с разширени от ужас и погнуса очи. А от устата на баща й се изтръгна стон, повече подобен на рев кога колят добиче.
— Тя… Тя…
Не довърши. Олюля се. И трябваше Хасан бей и Дъба да го подпрат с рамене, та да не падне.
Евнух бей продължи:
— Сега вече тебе питам, Кръчмарю. Кой беше оня катил, що ми избяга? И за какво се бяхте събрали?
Запитаният мълчеше загледан като безумен.
— Тебе думам, Бояне! — натърти евнухът. — Тежко ще си изпатиш!
— Вече от нищо не ме е страх! — отвърна Боян. — След тоя позор!
— И по̀ сербез от тебе съм уплашвал!
Даде знак с очи. Иззад яничарите се измъкна як едноок юначага. Скръсти покорно ръце на гърдите.
— Юсеине, ще изгориш ли очите на тая хубавица?
— Ща, господарю!
— Я да те видя!
Кьор Юсеин внесе отвън разпален мангал и мушнати в жарта железни щипки и шишове. Извади един шиш със зачервен връх. Вдигна го да го покаже на всички.
После върза девойката о гредата, що подпираше тавана.
— Ще кажеш ли, Бояне? — запита беят.
Кръчмарят изръмжа:
— По-добре да ослепее! По-добре да пукне! И аз да пукна, щом съм родил такваз…