Али бей даде знак. И се извърна гърбом. Не можеше да понася гледката на кръвта и страданието.
Джелатът пристъпи, с един замах оголи рамото й и опря нажеженото желязо. Залата се изпълни с мирис на изгоряло месо.
За да не го усеща, Евнух бей поднесе към носа си шишенцето с гюлова вода.
— Кръчмарю, виждаш, тоя път ще изгоря очите й, ако не проговориш!
Изведнъж Боян Кръчмаря се спусна напред и пална в краката му.
— Недей, господарю! Не посягай! Чедо ми е! Пощади я! Всичко ще кажа!
С тържествуваща усмивка беят даде знак на Кьор Юсеин да се махне.
— Е, Бояне! Слушам!
Без да погледне никого, забил поглед в земята, Боян Кръчмаря почти простена:
— Оня, що избяга… е на цар Фружин… съгледвач…
— Кой беше той?
— Слепият божек. От онзи ден е тук. Пред черква просеше.
Евнух бей погледна към Кадъ Мустафа. Погледът му сякаш казваше: „Видя ли?“ После отново запита:
— А що искаше тоя катил?
— Буна! Буна да дигнем пак!
— И кога това? Кога трябва да се разбуните?
— Кога навлезе маджаринът.
Али бей притвори очи, отпуснат сред възглавките с благоуханното шишенце под носа.
Най-сетне ги отвори, отправи ги към каймакамина.
— Е, кадъ? Какво пише в книгите? Как наказва законът. За таквоз…
Кадъ Мустафа премисляше бързо. Бързо отговори:
— Кога е имало буна, законът набива на кол.
— Право съдиш сега, кадъ!
Кадъ Мустафа извиси глас:
— Само че сега не е имало буна, беим. Я говорили нея, я не говорили. Пияни били, нищо не сторили. Няма такъв закон, беим.
Али бей не издаде с нищо раздразнението си от хитрата му уловка. Само рече:
— Пък аз ти казвам, че има. Законът сега е Али бей бин Абдуллах. Дошъл е тук Али бей не пилаф да яде и шербет да сърба, дошъл е не за вино и хубавици. Султанлъка е тръгнал да укрепва.
И вдигна ръка.
— Тоз закон, Али бей бин Абдуллах, осъжда тия царски душмани. На кол да бъдат набити. Три дни сред мегдана да стоят. Да им се нарадва раята.
Тогава Звездена пристъпи напред и извика:
— Не отсъди право, беим! Нямат никаква вина те. Само аз съм виновна. Аз ги повиках, без те да знаят защо…
Той я пресече:
— Ти пък какво мислиш, болярке? Че ще набивам жени ли на кол? Не, къзъм! Мъже ми трябват на мене. Мъже ще сплашвам аз, не жени.
И се обърна към войниците:
— Хайде, в хапуза!
Боян Кръчмаря вдигна поглед:
— Нали обеща да пощадиш Калина, беим?
— Обещах — отвърна беят. — И не се отмятам. Ще я пощадя. Няма да я убия. Не е душманин тя, ахмачка е. Ей тъй за нищо ви погуби, от женска глупост. От ревност. Отде е могла да знае, че вие царщнна ще събаряте. Щом не сте й обадили, рекла си, че Хасан бей се тъкми у болярката да нощува.
Той направи знак на двама яничари.
— Тия двете, Калина и Звездена, утре рано ще продадете на френкската каторга. Оная в пристана. Колкото вземете все е кяр.
Поведен, вързан като добиче от един яничар, Хасан бей се обърна към Калина и подхвърли през рамо:
— Как можа, Калино? Девойката изплака:
— От обич беше, Хасан бей. От много обич. Що мярка няма.
— В любовта човек се издава какъв е! — шибна я той е тия думи като с камшик. — Гнуся се от тебе!
И плю.
Съкровището
Най-опасен беше Хасан бей. Затуй Курт Али го натика сам в отделна килия — един каменен чувал, издълбан в калиакренската канара, в който нямаше място да седне, камо ли да си полегне. Ей в такава яма стоеше Хасан бей, внукът на княз Иванко, по-право висеше, сгърчен като дете в майчина утроба, с подпрени колене и гръб в студените стени.
Отгоре го бяха блъснали в дупката, отгоре го бяха затиснали с каменна плоча. И върху нея бяха седнали двамата му пазачи. Колкото и да се напъваше отдолу, нямаше да я подигне, дори ако беше Самсон библейският или Марко Кралевити.
Хасан бей премисляше: и минало, и бъдеще. То какво ли бъдеще го очакваше вече — един заострен кол насред мегдана. И после — в пъкъла на християните или в джендема на мюсюлманите. А него, на по-лошо място щеше да го натика Аллах—Йехова. Мястото, що е отредил за ония, дето не вярват нито в Мохамеда, нито в Христа. Архангел Михаил щеше да отнесе на ръце душите на Иван Дъба и другите добри християни. И щеше да ги положи пред трона на Всеблагия. Ако Хасан бей вярваше истински в исляма, Мохамед пък него щеше да хване за перчема на темето и да го вдигне в джаханъм-рая, при райските хубавици и пилафа. Нали затуй мюсюлманите си оставят перчемите? А него — ни Мохамед щеше да го погледне, ни Христос. Хем Хасан бей, хем княз Асен, по-право ни единият, ни другият…
Оставаше му сам да се грижи за себе си. На милост не можеше да се надява — последен него беят щеше да пощади. Трябва да иде при цар Фружин и да му каже: „Ето ме! Дай ми Карвунската хора и да се връщам!“ И пак ще дойде предишната сила и власт. Сам да царува, своята воля да налага, а не да аргатува на султани и султански евнуси…