Той се разсмя неудържимо. Тъмно беше и страшно в тая каменна торба, а цар Фружин е далече. Още по-далечен е скиптърът на Карвунската хора.
Хасан бей, а сега само Асен, заудря с юмруци по плочата, която го отделяше от света. Отгоре часовоят изтропа сърдито с ботуш. Гласът му проехтя прецеден през каменната преграда като издън земя:
— Сус бре, гяурско семе!
Значи тъй, тъй леко се бяха отказали от него, значи тъй леко го прежалиха. Защо и той да не ги прежали. Както му мерят, тъй и той да им отмери. Стига е мъчил сърцето си, стига го е двоил между раята и поробителите — нито с поробителите поробител, нито с робите роб. Сега вече знаеше накъде. И по език, и по кръв, и по сърце.
В смрадната дупка беше душно и потискащо. Въздухът му не стигаше, гърдите му се свиваха мъчително. Трябваше да стори нещо, да опита. Ако беше в друга килия, можеше да се надява на нещо, защото цяла Калиакра беше прокопана с подземни ходове, като проядена от дървояди греда. Никой друг не ги познаваше като него. От баща на син беше предавано това знание, та да го ползват — при нужда, при смъртна заплаха. Само тук не знаеше Асен да има подземие или пещера. Види се, когато са я копали дедите му, за опасни затворници са я гласили. Отде са могли да знаят те, че някога внукът им ще гние в нея.
Беше тъмно. Сякаш няма нищо наоколо, сякаш и той самият не съществува. Останала е само душата му, измъчена, скована от смъртен ужас. И пак е тихо като в гроб. Чуват се само стъпките на единия часовой, който прави по пет крачки напред и назад. И щурецът. Къде ли се е сврял в каменната яма? Друг път Асен би му се радвал — вечер, пред запаленото огнище, когато би му напомнял за лято, за слънце, за топлина и дъх на сено. Сега и щурецът го вбесяваше, сякаш с писукането си забиваше тънко свределче в мозъка му.
Нямаше излаз от тая дупка. Оставаше му само едно — да се стегне като мъж. Да мълчи. Да не обезумее в тоя черен мрак. Да не разбие черепа си в каменната стена, както са правили мнозина. Здрава беше душата му. Издържаше на мъка, на всякакво изпитание. И за добро, и за зло.
И все пак, дали всичко у него беше в ред? Какви бяха тия мисли за слава и чест? Защо все скиптъра на Добротица му се присънваше? Нали знаеше, не тронът, колът сред стъгдата го очаква? Научил бе вече Асен как се реди държава, как се укрепва царство. Проумял бе защо бяха пропаднали българските царства. Не само че бяха две и още два пъти по толкоз деспотства. Толкова време служеше на падишаха, ясно му беше на какво се крепи турската сила. За земя се биеха османлиите. Насреща им трябваше да изпречи бойци, които бранят собствена земя, а не бащиниите на малки и големи боляри. Цял народ трябваше да изпрати насреща им княз Асен. Да седнеше веднъж на Добротицовия трон, не на боляри щеше да се облегне, а на народа, на работните хора. А земята щеше да раздаде на селяците, та да си я пазят. Та тъй и него да пазят. Да знаят, че е тяхна, а не на велможите. Много беше научил княз Асен и от старата си майка, още повече бе научил от Кадъ Мустафа. Научи нещо и от Прокажения. Към една цел да се стремят властел и поданици, от едно зло да се вардят. Не мислят ли едно, пропада царството, пропадат и властел, и народ. Ей такъв управник ще бъде княз Асен: на всеки копач по зевгар земя, както мисли и Фружин; на всеки технитар — сечива. За целия народ: и за българи, и за турци, за татари, гърци и евреи. Като баща за всички — както искаше Бедредин Симави…
Щурецът отново засвирука и на измъчения затворник му се стори, че вътре в него се изкиска някакво дяволче, което бе подслушвало мислите му. Не се сдържа пак княз Асен. Отново се разтресе от смях. Не само защото разбираше колко по детски наивни и смешни бяха бляновете колко далечни и непостижими са. И заради друго. От страх, колкото да го криеше и от себе си. Страшно е да знаеш, че утре или вдругиден, а може би следната минута, ще те изведат на стъгдата, но не да видиш слънце и светлина, а да увиснеш набучен на кола, както момчетата набучват сламки в пеперудите и ги пускат после да летят. И неговият смях бе такъв — не смях, а крясък, като плач, както плачат и се смеят едновременно лудите и ония, които не щат да полудеят.
Той заудря в ужас по стените на каменния си гроб, заудря с ръце и крака. Както бе почнал, в следния миг можеше да блъсне и челото си в тая безжалостна твърд, която му препречваше пътя към светлината и волността. Като ония, намираните с пръснати черепи в килиите.
Защо човек трябва да загуби нещо безвъзвратно, та чак тогава да проумее как е могъл да го запази?