Калина спря пред първата крепостна порта. Тълпата се раздвои, притисна се до дуварите, пропусна дружината, която нахлуваше в града. Хората говореха, спореха, надвикваха се, неспокойни и възбудени. От цялата гълчава Калина свари да разбере само едно — Хасан бей беше пленил френкска галера, натъпкана с българи роби. Често ставаше тъй. Нощем до брега приставаше генуезки или венециански кораб и прибираше на борда си българи бежанци, та да ги отърве от робията, да ги откара в Константинопол, в Дубровник или по разни други страни. То се знае, капитаните им не вършеха това от християнско милосърдие. Бегълците плащаха със злато, с всичко, що бяха скътвали цял живот за таквиз дни. Ала все по-често вместо почтени търговски кораби приставаха морски разбойници под чужди флагове, натоварваха клетниците, обираха им парите, после и тях натикваха в трюмовете, за да ги продават по сарацинските и християнските робски пазарища.
Най-отпред вървяха, изблъсквайки тълпата с дръжките на копията си, отряд яничари, следвани от двадесетина пленени пирата: италианци, гърци и сарацини, единствените оцелели след тежката битка. Раздърпани, оплискани с кърви, те пристъпваха дръзко и подмятаха груби шеги на родните си езици. Туй бяха отчаяни люде, прежалили вратовете си още когато бяха поели опасния си занаят. Сега някого от тях, капитана или кормчията, щяха да набучат на кол, други щяха да продадат в робство, а най-силните и най-дръзките, ако склоняха, щяха да потурчат. Аллах имаше нужда от такива луди глави, които да разнасят славата му по света.
Подире им, яхнал белия си ат, доведен от слугите му само за тържественото шествие през града, вървеше Хасан бей Добротицаоглу, наричан от турците с измененото му име Добруджаоглу, тъй както бяха прекръстили на Добруджа дядовото му княжество, Добротицовата земя, някогашната Карвунска хора, що се простира от Емона до Килия на Туна река, от Дръстър и Овеч до Варна и Галата. Внук бе Хасан бей и наследник на славния княз Иванко, сина на още по-славния деспот Добротица, тоя, що бе гонил по морето генуезци и турци, що се бе сродявал с царе и императори.
Седеше напето върху седлото Хасан бей Добруджаоглу, стиснал юздите с лява ръка, подпрял дясната върху свиления пояс. И току смахмузваше коня си, та да пристъпва, сякаш не върви, а танцува. Ширитлиите му чешири не скриваха мускулестите му прасци, излъсканата като огледало броня открояваше мощните му плещи, а пъстрата чалма около каската още повече разкриваше мъжествеността на обгорялото му лице, обкръжено с късо подстригана руса брада.
Турчин беше вече Хасан бей. Не само по облекло и сан. На турска служба се числеше. Че какво ли друго можеше да бъде, като нямаше вече ни българско царство, ни българско войнство? И какво друго умее роденият болярин освен меч да върти? На турския султан повелите изпълняваше, за него кръвта си проливаше, султанските душмани гонеше. Ех, никой българин още не се бе оплакал от негов зулум, още не бе почернил българска майка, както вече пееха песните за други боляри потурнаци. Ала и що ли можеше да стори, като над всички бдеше честното око на Кадъ Мустафа. Не би допуснал Кадъ Мустафа ни роден османец, ни дьонме поразии да върши, с неправда султанската рая да буни.
При вида му, макар и обкръжена от тълпата, Калина сякаш почувствува жарта на неговото тяло, усети как затуптя по-бързо сърцето й, като че ли можеше да се види буйният му туптеж и през плътно стегнатото й елече.
Луда беше Калина по Хасан бей. Заради сините му очи, заради мъжката му гръд беше готова да забрави и род и вяра. Помислеше ли за него, гаче ли вряла вода я заливаше. Видеше ли го, коленете й отмаляваха. Дръзкият й поглед омекваше, ланитите й пламваха.
Чет нямаха момците и мъжете, и турци, и християни, и чуждоземци, що жадуваха за ласките на огненооката кръчмарска щерка. Механата се гушеше там, в дола, над търговския пристан. И никой, ни нашенец, ни странник не пропускаше да се отбие в нея, да опита вкусните ястия, що вареше Боян Кръчмаря, да ги полее с пенливото калиакренско вино, що наливаше кръшната му щерка. Ей тъй, кой знае как, по цялото Черноморие се бе пръснала славата й. Разнасяха я моряци и скитници, и купци. Неусетно покрай наименованието на града Калиакра, по надписа на кръчмата „Калиакра“, взеха да бъркат и името на Калина. Сляха в едно и града, и гостилницата, и стопанката й. Нарекоха и девойката Калиакра.