Оказа се по-леко от това, което бе очаквал. Проходът свърши на три метра под водата. Напреде му засия в опушена синева подводният изход. Асен се промуши през него и изскочи задъхан над водата. Залови се с ръце за скалата и се прехвърли на малката площадка. Над главата му висеше застрашително, сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса, каменната гърбица на носа, подкопана от вековния прибой. А отгоре му зееше отвесният кладенец, през който робите насипваха добруджанското жито направо в приставащите под скалата гемии.
Перестите облаци бяха застлали целия небосклон като бял калдъръм. Широките мъртви вълни, без никакво гребенче, без никаква пяна, лазеха бавно насам и се плискаха в проядената скала привидно кротко и нежно, а в същото време с някаква метална настойчивост.
Отсреща, на няколко хвърлея оттук, се поклащаше на рейда генуезката галера, където Евнух бей бе наредил да продадат двете девойки. Тъкмеше се за отплаване. По безредното клатене на веслата се разбираше, че гребците се подготвят, опитват тежките дръжки. Матросите развързваха алените платна, други изтегляха железните котви.
Асен изведнъж се досети. Та тъкмо това трябваше да стори! За това щеше да му послужи скъпоценната чаша. Той се огледа. Знаеше, че тук, в пещерите на брега, винаги се намираха скрити варки. Беглецът се запъти към най-близката и най-малката лодка.
Внезапно той трепна. Дигна чашата да я стовари върху главата на човека, който се измъкна иззад лодката.
Тогава оня пошепна:
— Аз съм, княже. Пратеникът на цар Фружин.
Асен отпусна ръка.
— Що дириш тук?
— Крих се. Сега ще бягам.
— Ела с мене! Ще те оставя на генуезкия кораб да те отведе.
Пратеникът поклати глава.
— Не съм си свършил работата. Имам да ходя още в Дръстър и Никопол.
— Тогава ме чакай тук! Свърша ли туй, що съм си наумил, на кораба, пак ще се върна. И аз имам работа да довършвам, другари да отървавам.
— Ще те чакам.
— Ако ли пък стане нещо и не ме видиш повече, виж какво ще ти заръчам. Намерих богатство, цяла пещера. Невиждано, нечувано. Злато и безцен камък. С гемии да товариш и да не се свърши.
Но се разколеба да му каже, че е почти под краката му. Злато е това. Може да му замае главата. По-добре ще разкаже всичко на Звездена. Корава е Звездена и тайна пази, и корист не познава.
Пратеникът го гледаше слисан, с широко отворени очи.
— Ти рече — додаде Асен, — че Владислав няма пари да плати на войскарите. Обади му, обади и на Фружин, че аз ще им дам злато, колкото поискат!
— Как? — запита непознатият. — Кораби ли да пратят?
— Не! Само на тях ще го дам. Когато дойде тук сам Владислав. Или Фружин. Който прогони турците от Добротицовата хора, той ще получи златото. Кажи им. Това е думата на княз Асен.
Двамата се прегърнаха за сбогом.
— А ти кой си, брате? — запита Асен. — Да знам!
— Семир ме викат, княже. На боила Доброслав от Овеч. Откак заклаха баща ми, при крал Владислав побягнах.
— Сбогом, Семире! — рече Асен. — И не забравяй що ти заръчах!
Изтегли лодката във водата и скочи в нея. Загреба към кораба. Но и галерата вече беше готова. Чу се бумтежът на тъпана, по който робите размахаха веслата.
Тогава Асен извика, развя пояса си. От кораба го видяха. Поспряха за малко. Греблата увиснаха до водата. Изчакаха го. Беглецът се покатери на палубата и те отново се размятаха. Засвяткаха като бисери водните им пръски. Триъгълните платна се издуха от вятъра. Асен разбираше от корабни платна — от барцелонски плат бяха съшити тия, от най-добрия. На отлична каторга бе попаднал — бърза, неуловима. Дори да пуснеше корабите си подире й, Курт Али трудно щеше да я догони.
Първият човек, когото видя на палубата, беше един нисък, набит брюнет, с късо подстригана брада и черна камзола, върху която искреше сребърен кръст. На ухото му по генуезки обичай висеше сребърна обеца.
— Какво искате? — запита рязко оня.
— Търся капитана.
— Капитанът съм аз. Кажете какво искате!
Оставил помощника си на руля, до тях приближи любопитно и кормчията, сух и източен като върлина мъж с увиснали руси мустаци. Другите моряци продължиха работата си, без дори да погледнат насам. Ясно, на кораба имаше ред.
Асен запита:
— Продаде ли ви две робини Али бей?
— Продаде.
— По колко?
— Колкото вървят. По десет перпери.
Асен извади чашата от пояса си.
— Ако Ви я дам, ще ги освободите ли?
Много бързаше. Затова разкри направо картите си. Щеше му се да отърве набързо момичетата и после да се залови с трудното — да измъкне от зандана съгражданите си. Познат му беше тайният проход до тяхната килия.