Как бе пътувал целия ден — той не помнеше. Дали бе спирал нейде, дали бе спал, дали бе пил вода? Мяркаше му се смътно, че бе отбягвал всяко селище и всяка крепост, че когато изгубеше друма, тръгваше направо през гората, като се оправяше по слънцето. А то не беше каква да е гора, Луда гора беше това. Цял ден все през нея да вървиш и края й да не видиш. Навярно бе минал и край Хръзград, край Червен. Би могъл и там да спре, и там имаше ятаци, ала продължи. В треската си имаше една-единствена цел — Никопол, колибата на рибаря Смил, до Туна река.
Не можеше да си спомни как бе стигнал там. Не помнеше как намери рибаря, като никога преди това не бе ходил по тия места. Събуди се върху нара на Смил, завит с неговата черга. Отгоре му се бяха надвесили две глави: на рибаря под един овчарски клашник на бели и бозови редове и на някаква слаба, сбръчкана старица, забрадена с черна ленена шамия.
— Ще го бъде ли, Секузо? — запита Смил.
— Ще, ще! — отвърна баячката. — Млад е, як е!
И продължи да мие раните му с билкови отвари, да ги маже с мехлеми и мазила.
— Харно са го накълцали! И с боздугана, и със сулицата! Брей, проклет свят е сътворил бог! Само за зло. Какво ли не е измислил за клане и убийство: и мечове, и пики, алебарди и стрели, балисти, огньове, бесилки… А за труд, за полза на човека: рало, сърп и мотика! Туй, нищо повече…
И пак почна да му бае:
— Света Богородичке, Мария-Магдалено и всички светици…
Семир отново се унесе. Потъна в кошмарите, напуканите му от огъня устни зашепнаха:
— Златото!… Цяла пещера злато… За цар Фружин…
Секуза наостри слух.
— Княз Асен… Добротицовият… каза… Ще му даде златото, ако дойде… крал Владислав…
Това вече не беше бълнуване на прост акинджия. И то на български. За цар Фружин, за крал Владислав. Че кой от зимъска не знаеше за тях, за войната, за неуспеха?
— Фружин да дойде! — не спираше Семир. — Златото!… Цяла пещера злато!… Цяла пещера…
Секуза се направи, че не го слуша. Защото долови тревожния поглед на рибаря. Продължи да бае и да налага мазило след мазило.
Трябваше да обади всичко на Мехмед бей Фирузбейоглу. Той щеше да пише на Али бей. Види се, голяма новина беше. За нея можеха да пуснат сина й, що от година време гниеше в Никополския зандан, където гнил някога и цар Шишман. През месец я заплашваше Мехмед бей, подучен от Евнух бей, че ще отреже главата на сина й Дамян, задето лани дигна ръка върху момчето на Касим бег. Че коя майка ще устои на такава закана? Всичко му донасяше Секуза — всичко, що чуеше. А можеше много да чуе и дочуе такваз баячка. Викаха я и при аяни, и при селяци. И за рана, и за уроки, и за гадание.
На всички познаваше Секуза, само на своя Дамян не можеше да разчете клетата участ.
Тя наля силом някаква целебна отвара в устата на болника и си тръгна, забравила да си поиска както друг път акчето, що й се полага.
Ей туй, това бързане и това забравяне, смутиха Смил рибаря. Без да чака много, още през нощта, той пренесе боила в лодката си и я подкара към отсрещния бряг.
Тогава се убеди, че имало бог и за него, че тоя бог бе бдял над тях. Едва бе стигнал на два хвърлея от брега, когато чу глъчката на препускащите към хижата му конници. Закрещяха припрени гласове, заудряха бързи юмруци по вратата. Той се досети какви бяха тия — турчолята, „препускачите и подпалвачите“, кои през неделя, през две нахлуваха отвъд Туна да плашат народа, да стряскат Влад Дракула, та да не би пак да се отметне от султана.
Изведнъж колибата му пламна. Смил се прекръсти. Бог дал, бог взел. И продължи нататък.
Най-сетне лодката задълба в тинестия бряг. Смил я изтегли с болния в нея, а той тръгна да дири помощ: я войскар на Дракула, я рибар, кой да е, само да помогне на боила. Но спря, ослуша се. Дочу безредни стъпки, приглушен говор.
И видя тълпа селяни, дрипави, боси, с конопени ризи, препасани с пръщила, с рунтави гугли на главите. С жените и децата си.
— Ей, добри хора! — провикна се той. — Елате насам!
Мъжете дигнаха сопите. Все не вярваха, че е беглец от Българско. Най-сетне се укротиха. Една старица, и тя баячка, тръгна със Смил да види ранения. Другите ги последваха. Излезе, че нямало нужда от повече баене и билки. Семир се бе надигнал и ги чакаше седнал в лодката. По бузите му бе избил лек руменец. Очите му гледаха бодро, като на здрав човек.
— Какви са тия хора? — запита той.