Калина видя как едва се повдигнаха веждите на Хасан бей. Сякаш питаше, повтаряше с очи отдавна уречен въпрос.
И гордата болярка, която никой не бе ни видял, ни чул дума да размени с млад мъж, кимна с глава, посочи с пръст надолу, сякаш искаше да му каже: „Да! Тук!“
Пред очите на Калина притъмня. Нозете й се разтрепериха, разтресе се цялата й снага като в огница. И гняв, и обида, и пламнала ревност задавиха гърдите й.
Значи тъй, значи затуй не я забеляза, затуй я отмива! Заради тая безсрамница, прикрит въглен, дето се прави на светица! Мъж не поглежда в очите, все в черно ходи като калугерица. На хоро не излиза. И на черква в най-тъмния ъгъл се свива. Последна идва, първа си отива. Все с българското си име се перчи. А то и тя. С турчин знаци си прави, както селски моми и ергени уговарят да се срещнат на тлъка или седянка.
Видя тайния знак и Калиопа. Прегърна дружката си и опита да я отведе настрани.
— Зарежи го, Калино! Не видиш ли, мари? Турчин е. Не му стига една изгора. Харем си гласи Хасан бей.
Калина я изгледа с широко разкрити очи. Ала не я видя. Повторно се обърна към стъгдата, към бея, който сега стоеше тих, хрисим, свел поглед надолу. На прозореца нямаше никой. Ще речеш, нищо не бе станало. Ще речеш, само й се бе сторило тъй — като в трескав сън.
Но не. Знаеше тя, че не е сън.
— Велможа велможка си дири — додаде Калиопа, вместо да задуши, наляла ново масло в огъня.
— Че какво като е велможка! — изсъска Калина. — Нали и тя е голтачка като нас, рая, все едно робиня? С какво е повече от мен — с богатство ли, с красота ли? С какво е повече?
И задавена от жал и сълзи, хукна по тясната уличка навън, към къра.
Тревогите на Кадъ Мустафа
Угрижен беше Кадъ Мустафа бин Юсуф. Не само за себе си. Повече заради раята и беднотията. А и за дарщината. Знаеше, че кой го не знае, на работния народ се крепи всяка царщина.
А до снощи не бе виждал Курт Али бей. Само славата му бе слушал. Не току-тъй бяха преиначили името му. От Али бей бин Абдулах, тъй както наричат помохамеданчените роби, на Курт Али бей, дето ще рече Вълк Али бей. А раята пък му се бе присмяла още по-жлъчно, като му бе прикачила прякора Евнух бей.
Що си е право, хем беше потурнак Али бей, хем евнух. За потеклото си той само мълчеше. И тежко томува, който му го напомнеше. Ама че е скопец, не можеше да скрие. Издаваше го и голобрадото му сбръчкано лице, и приведеното му угоено тяло, широко долу и стеснено в раменете, още по го издаваше тънкият му бабешки глас, дето не можеше с нищо да потули, макар че все ледена вода пиеше, та белки най-сетне пресипне.
Ала туй не му пречеше всичко да вижда проклетникът, всичко да подушва. Ни мъж, ни жена. Сякаш бе сбрал у себе си цялата женска хитрост и прозорливост, цялата мъжка разсъдливост. Не току-тъй Балтаоглу Сюлейман бей, капуджибашията, сердарят на султанските вратари, най-приближеният от всички големци до султана, тъкмо на Али бей възлагаше най-потайните заръки, най-заплетените дела.
И тук с царски ферман с турата на падишаха отгоре се довлече. Самият падишах го бе облякъл с пълна власт над живота, над имота и честта на рая и господари.
Такава беше славата на Курт Али бей — в която касаба довтаса, значи нещо е недоволен от аянина й падишахът. А то с падишаха все някак можеш се оправи, но с потурчения българин Балтаоглу капуджибашията — никога. Още по-хитър от него, още по-зъл пък беше Али бей.
И от Килгра, калето, що раята все още си я нарича Калиакра, имаше защо да се муси капуджибашията. И от каймакамина й Кадъ Мустафа — също… От правоверните беше Балтаоглу Сюлейман бей, като истински потурнак — от тия, кои свинско не кусват, вино не помирисват, през рамазана цял месец пост пазят и неверника за човек не смятат.
А в Килгра, и в Добруджа, та и по цяло Българско, друг ред бе останал. Останал бе от първите османски завоеватели, останал бе и от чичото на сегашния султан Мурад II, от страшния шехзаде Муса Кеседжи, който толкова години война води с братята си. Кой знае, може и с победа да го дари аллах. Ала отметна се от народа Муса Кеседжи. И загуби главата си. В тая му борба отначало редом с правоверните се би и раята. Дружно ляха кръвта си турската беднота и българската рая и после, когато Бедредин Симави поведе народа срещу султана — за правдини на всички: и за правоверни, и за гяури. За него все чада на аллаха бяха всички, все братя. И като братя бяха длъжни общо да живеят, с общи имоти и общи блага, в доброволна бедност, та да няма чорбаджии и сиромаси, да няма роби и спахии. А като няма спахии и даждиетата, кои най тежат на беднотията, мъките ще бъдат по-малко. Наистина, не сполучи Бедредин Симави, провали се метежът му, обесиха нещастника като кърски хайдук. Ала духът му остана. Нищо, че Мурад удави в кръв всички вилаети, дето бе минала грозящата султани и спахии ерес.