— Търговски. Гази дълбоко.
Няма по-радостна вест за пирата от тази — плячката да гази дълбоко. Това значи, че трюмът й е претъпкан. Тогава жертвата е по-неповратлива, по-бавна, по-леко се догонва.
— Курс по византийците! — заповяда капитанът с блеснали от алчност зеници. Никой не го чакаше в Мидия. Турските роби нямаше да се свършат. А виж, подобна плячка трудно се улучва. И то сама, без ескорт, без охрана.
Той се настани на горната палуба, готов да заповяда нова посока и нова маневра, ако се наложи. Забрави красавицата. На тоя свят красавици, колкото щеш — плячката е малко. Само нареди да му донесат една кана бяло калиакренско вино.
И така, додето преследваха и дебнеха жертвата, пресуши каната, заръча нова. А тая жертва все оставаше далече, макар че я бе наближил толкова, та вече различаваше и хората, които притичваха по палубата.
Слънцето се наклони към заник, а пиратите все не можеха да я догонят, макар че ръцете на надзирателите отмаляха да шибат с бичовете, а тъпанджията от бързане почна да обърква такта. За такава постъпка, ако искаше, капитанът можеше и него да прикове за веслото. Личеше, че ако не увеличат скоростта, плячката можеше да се измъкне, тъмнината щеше да я скрие.
— По-бързо! — изкрещя той. — Още по-бързо!
И се обърна към надзирателите:
— Хляб с вино!
Те хукнаха да изпълнят нареждането му. Накиснаха хляб във ведро с вино и почнаха да пъхат наред, във всяка уста, по един голям къшей. Това ободри нещастниците, даде им нова сила. „Санта Агнеса“ видимо прибави скорост.
Слънцето опря в кръгозора. Морето доби чуден резедав оттенък, разрязано през половината от огнената слънчева пътека. По водните дипли заиграха златни отблясъци като застлано с осланена шума езеро.
По тая пътека, сякаш пламнал от залеза, се носеше византийският кораб. Но вече изоставаше. Пиратите го догонваха. Нямаше да им се изплъзне. Капитан Николо виждаше как артилеристите му подготвяха единствената бомбарда, как я закрепваха на кърмата, как нагласяваха фитила. Подпалвачът хвана в ръка факлата, готов да я допре до фитила при първия знак на капитана си.
Слънцето вече бе затънало в мътната утайка над кръгозора. То опита да изплава веднъж-дваж, после неусетно се стопи, разтвори се в нея. Морето продължи да светлее, попило последните огньове на залеза, надраскано от белите черти на морските течения.
Тогава вахтеният почти изкрещя:
— Галера от десния борд!
Капитан Николо изруга:
— Порка мизерия!
Наистина, отдясно връхлиташе с луда скорост мощен боен кораб, размахал заплашително весла, с издути платна. Палубата му беше отрупана с въоръжени бойци, готови за абордаж.
— Пълен наляво! — заповяда капитанът. — Пускай платната!
Послушната „Санта Агнеса“ полегна леко наляво и се втурна по вълните. Византийците не я последваха, само се изравниха с търговския си кораб, предпочели да го охраняват отблизо.
Побеснял от неуспеха, загубил цял ден в безплодно преследване, в хабене силите на хората, прахосал цяло ведро вино за робите, капитан Николо пресуши и втората кана. Тогава пак се сети за пленницата си. Надигна се и тръгна към каютата си с преплитащи се крака. Да не мисли неговата неверница, че само тя е на света. Натисна бравата — заключена.
Почука:
— Отворете, донна Калиакра!
Каютата мълчеше.
Той удари с юмрук.
— Аз съм, капитан Николо Паолини. Не се плашете!
Пак тишина.
— Дио мио! Какво става? Защо не отваряте?
Заблъска гневно.
— Стига! — навика отвътре Калина. — Няма да отворя!
Неговите сили се изчерпаха бързо.
— Отворете, беллисима!
Свлече се и заспа на прага.
Така заспиваше и се събуждаше няколко пъти. Тоя път се разсъни. Чу наблизо разговор. А той бе забранил нощем да се стои до късно на палубата, да се събират на групи хората, защото така се подготвят бунтове и непокорства. Нощем матросите трябва да бъдат в кубрика, всички заедно, вкупом.
Някой разправяше:
— Видяхте ли? Гонихме ги цял ден. И накрая — нищо! Такава проклетия! И всичко заради тая хубавица. Затуй говорят хората от памтивека — не е на добро жена на борда. „Санта Агнеса“ е жена, ревнува.
Капитан Николо настръхна. Разбра за кого загатваха, кого виняха — него, своя капитан. Стори му се, че позна и гласа. Май че беше на дон Рикардо, кормчията. Той ли ги подбуждаше?
Обади се и друг:
— Ами оная, дето скочи в морето! Видяхте ли само очите й? Гордост — огън! Не жена, а — демон!
Първият се намеси пак, сякаш искаше да ги наплаши със страшни приказки:
— Има такава история. Моряци намерили самотна жена на изоставен кораб. Взели да хвърлят зарове за нея. В туй време тя грабнала едно гюле и скочила във водата. Рекли си, удавила се. А тя цяла нощ гонила кораба с протегнати ръце. Настигнала го и с тънките си пръсти откъртила обшивката.