Калина се изправи, като се олюляваше. Подпря се на стената да не падне. Пред очите й се виеха тъмни вихрушки. Гадеше й се. Убила бе, бе убила човек. Тя се прекръсти. „Господи, прости ми! Нищо друго не ми оставаше!“
Излезе пипнешком на палубата. Нямаше никого, никой не бе видял, не бе чул. Първият й порив беше да скочи в морето, да сложи край на всичко. Но тогава в съзнанието й изплава любимият образ. Така, както го бе видяла последния път — с ярема на врата, с нашарения от бичовете гръб и с презрителния поглед, от който й се подкосяваха краката.
Това може би я спаси, тая мисъл. Нямаше кой друг да му помогне. Само тя. Оная болярка и да желаеше, нямаше тая сила и воля. Нея трябва друг да спасява, камо ли тя да помогне някому.
От трюма се измъкна някаква сянка. Калина се прилепи до стената. Позна ковача Манолис. Той се запъти право към капитанската каюта. Видя Калина и измънка:
— Забравих длетото.
Тя мълчеше с пресъхнало гърло.
— Капитанът вътре ли е? — запита той.
Девойката не отговаряше.
— Да вляза ли?
Тя препречи пътя му.
— Не! Не влизайте!
— Искам да взема длетото.
Калина простена:
— Капитан Николо е мъртъв!
Ковачът отвори вратата и веднага я затвори.
— Вие ли го направихте?
— Аз!
Той размисли само секунда, после реши изведнъж:
— Никого не пускайте! Никому ни дума! Чухте ли?
Тя кимна.
— От туй зависи животът ви.
После притича при втория кормчия, при дан Рикардо.
— Бързо!
Оня отпусна кормилото.
— Какво има?
Ковачът му разправи шепнешком какво бе станало. Сетне двамата се спуснаха на гребната палуба, хвърлиха се върху дежурния надзирател, който беше облегнал глава върху тъпана, запушиха му устата и го вързаха.
Ковачът докосна рамото на Бранко Дугуня, който спеше, смазан от умората на предния тревожен ден.
— Бранко! — пошушна му той. — Хубавицата изпратила капитана ни в рая.
Бранко се разсъни изведнъж.
— Убит!
Дон Рикардо се усмихна.
— Жена на борда не винаги носи нещастие.
— Махайте веригата! — извика Дугуня.
С привично движение на клещите ковачът разчекна гривната, освободи глезена му. Бранко се изправи с мъка. Краката му не го удържаха, отвикнали да ходят.
— Бързо! При нашите!
Докато Бранко се обличаше, Манолис разбуди тихо още трима души и шестимата нахлуха в каютата на офицерите, където сега спяха Джовани и Паоло. Свързаха ги, преди ония да се разсънят, запушиха им устата да не викат и ги отведоха на гребната палуба. Тозчас ковачът им надяна гривните на глезените. От утре те щяха да гребат на Бранковото място.
После омотаха с въжета още неколцина моряка, които можеха да им попречат.
Чак тогава разбудиха останалите.
Бранко се изправи под светлината на фенера.
— Капитан Николо е мъртъв! Сега аз съм ви капитан. Ако има някой, на когото не харесвам, да дойде.
Нямаше желаещи. Всички знаеха: когато се биеше, на Дугуня сякаш порастваха десет ръце.
— И още нещо — додаде Дугуня. — Капитан Николо, вечна му памет, беше почнал да нарушава закона ни. А закъде са пирати без закон. Затуй ние ще го спазваме. Не сме шайки кондотиери, не сме графове и кардинали, та да се дебнем и надхитряваме. Честно сме се събрали, честно, по другарски се бием, по братски ще делим. От неправда сме избягали, няма и сред нас да насадим неправдата… И още нещо — край на „Аве Мария“!
Весел ропот изпрати последните му думи.
— А сега всички по местата си! Вахтените да си отварят очите!
И когато пиратите се разотидоха, а корабът отново утихна, новият капитан се отправи към Калина, която през цялото време бе стояла, опряла гръб в кабината.
Дугуня се поклони сдържано.
— Благодаря ви, донна Калиакра!
Тя протегна напред ръка, сякаш да се запази.
— Не, не Калиакра! Не като капитан Николо! Само Калина!
— Да бъде, както искате! — продължи той. — Благодаря ви!
Тя гледаше с празен поглед.
— Да знаете колко е страшно!
— Кое, мадонна? Убийството ли?
Стори й се, че откри ирония в гласа му.
— Защо ли ви говоря? Няма да ме разберете, навикнали сте на кръв.
Бранко поклати глава.
— Пиратът избягва кръвопролитието, мадонна. Той само сплашва. Нужна му е плячка, не кръв. Всеки убит враг е един роб по-малко, десетина флорина загуба. Убиват сеньорите военните, инквизицията. Пиратът не убива, не разрушава — само променя собственика.
И замълча. Досети се, че сега най-малко я интересуват подбудите в неговия занаят.
Облакъти се на фалшборда. И тутакси я извика:
— Елате! Морето гори!