Тя се наведе безучастно до него.
Наистина, вълните светеха. По гребените им грееше пламтяща пяна като огнена грива. От корпуса струяха студени синкави пламъчета. Корабната диря разсичаше морето като опашата звезда.
— Това е прокоба! — пошепна с трепет Калина.
Чул разговора им, дон Рикардо се обади:
— Не, мадонна! Нищо не предвещава това. Тъй светят духовете на удавниците. Всяка година по това време ги пускат да излязат над водата, да видят света, небето. Преди да се скрият на дъното за още една година.
Бранко го отпрати:
— Идете да спите, дон Рикардо! Хубава работа свършихте, заслужавате почивка. Не ни плашете със страшни приказки!
И когато кормчията си отиде, Бранко добави с усмивка.
— За мене всяка прокоба е добра. И тая. Иначе щях да се трепя още на веслото, нямаше да бъда при вас…
Той хвана ръката й.
— Мадонна, откак ви видях за пръв път, само за вас мисля. Каквото поискате, ще го извърша, за да ви докажа благодарността си. И обичта си…
Тя изведнъж се оживи.
— Ще го изпълните ли?
Той кимна с глава.
— Добре! — каза девойката. — Освободете княза!
Дугуня трепна. Нали това беше и неговата мисъл, първата мисъл, след като махнаха веригата му. Но сега видя другото — свободен, княз Асен ставаше съперник, щеше да му я отнеме.
Той се поколеба:
— Ако го освободя, ще ви загубя.
Тя сведе чело, стисна устни.
— За него аз не съществувам вече. Освободете го и тогава ще бъда ваша. Дайте ми дума!
Той целуна ръката й.
— Английските пирати имат свой светец, свети Уорън. Той им довежда плячката. Ние нямаме. Пиратът не дава дума, не се кълне. Той не знае какво ще стане с него утре. Аз казвам само това — искам да го сторя!
Двамата осъмнаха така, в разговори, в кроежи — как да намерят Асен, как да го издирят сред гъмжилото на градските роби и да го откупят, или да го отвлекат. Не видяха как над морето се спусна мъглата. Не видяха изгрева. Само го познаха по побеляването на мъглата. Сякаш плаваха по някакво езеро в дъното на заснежен циркус. Ту тук, ту там кипваха бели гребенчета, като че ли скрита зад водните пари балиста мяташе безредно невидими гюлета.
Бранко даде заповедта си.
При свирката на боцмана моряците се струпаха на палубата. Двамина изнесоха вкочанилия се капитан и го положиха върху трапа.
— Кой ще прочете „Патер ностер“? — запита Дугуня. — Вярващ беше покойникът, като християнин ще го погребем.
Не се намери никой да знае цялата молитва. Дон Рикардо, новият кормчия, изръмжа:
— Те, ако я знаеха цялата, да са станали попове, а не пирати. Поповете и повече печелят, и жените ги харесват повече, че имат пари и мълчат.
Бранко го изгледа смръщен.
— Вие ще я прочетете, дон Рикардо! Друг няма.
— Аз, капитане, както знаете, съм скаран и с бога, и с дявола. Няма да мине ни пред бога, ни пред дявола, моята молитва.
Тогава Дугуня сви рамене.
— На латински не я зная. Ще я кажа на славянски.
— Дяволът ще намери кой да му я преведе — подметна дон Рикардо.
Сякаш не го чул, капитан Бранко почна да нарежда думите на „Отче наш“.
Когато наведоха трапа и трупът на капитан Николо Паолини се хлъзна в морето, повечето пирати се бяха просълзили. На какво ли се дължеше това? Дали пред близостта на смъртта, която дебнеше всекиго от тях, или очаровани от звучния глас на Бранко, който им напомняше нещо родно, загубено, забравено: в селската черква, в параклиса, в къщи — някой молебен, кръщение, сватбен обряд, някое друго погребение…
После кормчията изви кораба. Надзирателите ведно с вече развързания си другар, след като нахраниха робите, удариха тъпана, размахаха камшиците. И „Санта Агнеса“ пое обратно към Синол.
Плава през целия ден. За нощта остана на рейд, та да не се блъсне в близкия бряг. Към обяд, когато вече се взираха да видят града, морякът от вранското гнездо се провикна:
— Платна срещу нас!
В бойна готовност „Санта Агнеса“ се отправи напред.
— Генуезки! — додаде вахтеният. — Търговска нава!
Всички виждаха червения кръст върху сребърното знаме, което се вееше над кърмата. Още по-добре, и „Санта Агнеса“ плаваше под същото знаме.
Бранко Дугуня нареди да вдигнат флага за преговори. И уж случайно да спуснат платнище върху надписа „Санта Агнеса“. Да го закрият. Навата се поколеба. Да спре ли, да продължи ли, като се направи, че не ги е забелязала. Срещнатата галера приличаше на търговски кораб. Ама отде да знаят какво им крои? Няма голяма разлика между търговския съд и пиратския. Само в оръжието. А то е скрито. И те, ако им паднеше по-слаб кораб, то се знае да не бъде генуезки, нямаше да се поколебаят. Важното е да се напълни трюмът — да се набере стока за продан. Няма значение купена ли е тя или плячкосана.