Генуезкият флаг ги успокои. Пък и Дугуня вече бе застанал на бака с ръце свити като рупор.
— Свещеник! — провикна се той. — Имате ли падре?
След кратко колебание на отсрещната палуба лъсна на слънцето една бръсната тонзура върху кафяво расо, сред две дузини генуезки войници с кръгли шлемове, къси сукнени камизоли, препасани с широки поясоци и увиснали на тях тежки мечове.
— Мир вам! — осени ги с кръстен знак монахът доминиканец. — Да ви споходи благословът на светата дева! За какво ви е нужна божията благодат?
Бранко извика:
— Грешен пират съм отче. Решил съм да откупя греховете си. Ще ли ми продадеш индулгенция?
При това самопризнание на отсрещния кораб настана смут. Войниците се разтичаха. Докараха бомбардата си, насочиха я срещу пиратите, стрелците опънаха куките на самострелите, други завъртяха зъбчатите колела на балистите, заредиха катапултите. Кокът и помощникът му почнаха да обливат палубата с вода, та да не се запали в боя.
Дон Рикардо изсумтя сърдито:
— Вие сте луд, капитане! Вместо да купувате глупости, хайде да им се метнем! Навярно черупката им е пълна с подправки и скъпоценности.
И взе да изброява чудесата, които можеха да се крият в дълбокия трюм:
— Индийски диаманти — като звезди, цейлонски перли — като сълзи, слонова кост — като рамената на венецианска сеньора, китайска коприна — като паяжина, карамфил — като амброзия…
Дугуня не трепна.
— Ще ми помогнете ли, отче? Ще спасите ли от Страшния съд една заблудена овца?
Доминиканецът не устоя пред това изкушение. Пиратски капитан, купувач на индулгенции — такива не се срещат много често.
Той заговори със своя капитан и скоро успя да го склони. Двата кораба се приближиха, опряха бордове. Пиратите простряха мостчето. Бранко Дугуня притича по него, коленичи и целуна ръка на монаха.
— Кажи, чадо! — подкани го доминиканецът. — Какви грехове искаш да откупиш?
— Всякакви, отче! Най-тежките!
— Добре, чадо! А какви са те: тези, които вече си извършил, или които ще извършиш в бъдеще?
— Бъдещи, отче, още неизвършени.
Божият служител поклати глава.
— Много са скъпи, чадо. Искаш от най-скъпите.
— А колко, отче?
— Триста екю, сине мой. Големи грехове скъпо се откупуват.
— Много е, отче свети! Нямам толкова.
— А колко имаш?
— Само двеста, падре. Не ми върви напоследък.
Доминиканецът го заплашваше с пръст.
— Ей, да не лъжеш, чадо! Да лъжеш божи служител — това е най-страшният грях.
Бранко кръстоса показалците си и ги целуна:
— На, честен кръст!
— Хайде, давай ги!
Бранко се обърна и дон Рикардо му подаде една торбичка. Монахът я грабна и отнесе в каютата си. Проверил жълтиците два пъти (пирати са това — може и да те измамят), той се върна с един свит пергамент. И му го подаде.
— Пази я чадо! И нека светата майка те закриля! Отсега тя ти е застъпница пред божия съд.
Бранко я пое, целувайки ръка на божия търговец.
— За всички ли грехове опрощава, отче? И за най-страшните ли?
— За всички, каквито си помислиш…
Тогава пиратският капитан изведнъж се промени, вдигна пергамента да го видят всички и извика:
— Напред, соколи! Светата майка е с нас!
Преди генуезците да се опомнят, скритите въоръжени до зъби пирати се прехвърлиха на тяхната палуба. Те сякаш извираха иззад фалшборда и надстройките, измъкваха се откъм кърмата, просваха стълби, катереха се с абордажните секири, като ги забиваха в дървената обшивка на корпуса. Надуваха рогове, удряха тъпани. Дрънчаха с мечове по щитовете. Крещяха диво. Такива бяха пиратските нрави. Те не искаха да се бият, искаха само да сплашат жертвата. Нападателите разкъсаха редиците на генуезците, пръснаха ги в безреда. Така изненадани повечето не устояха, хвърлиха оръжие. Само бомбардирът им не изгуби самообладание. Той запали фитила. Бранко се хвърли да го изтръгне, но закъсня. Взривът избухна. Ядрото излетя и улучи гротмачтата. Когато димът се разсея, всички видяха как тя се наклони и се сгромоляса, като преби двама гребци.
Бранко съсече на място бомбардира и се хвърли напред. Защото една дузина юначаги, обкръжила капитана си, продължаваше да отбива всички пиратски атаки.
Дугуня изсвири с уста и нападателите прекратиха боя. Тогава той се провикна:
— Я приберете ножчетата си!
— Ела ги вземи! — отвърна генуезкият капитан.
Бранко се изсмя:
— Стига глупости! Обещавам да ви пусна живи и здрави. Само златото и скъпоценностите ви искам. И да ми благодарите, че ви освобождавам от тежката грижа да пазите богатството си. Сега вече никой няма да ви закачи, ще си плавате спокойно…