Трудно се намират такива вещи у пирати, ала дон Рикардо, който се бе наел да води и сметките на кораба, успя да намери един стар ръкопис и да изличи написаното. С паче перо, което топеше в оловната мастилница, князът написа молбата си до папата. Написа я на един дъх. Та една ли само нощ бе съчинявал посланието си наум? Описа теглото на народа и готовността му да се вдигне при първия знак, стига някой да му дойде на помощ отвън. Спомена, че знае колко пари поглъща такова богоугодно дело и че тъкмо за това той, княз Асен, внукът на княз Иванко Добротицовия, се осмелява да смущава наместника на свети Петър на земята.
Асен се усмихна:
— Надявам се да го склоня. Обещавам и нему цялата пещера със злато. Но и него предупреждавам, че ще го получи само там, в Калиакра, след като прогони турците.
Натопи пак перото и така дописа посланието си:
„Ваше Светещейство, за да не бъда голословен, по приносителя Ви изпращам един скъпоценен потир, взет от съкровището на Лизимах, и го подарявам на преславната катедрала Сан Пиетро. Целият български народ, всички поробени християни, очакват Вашето застъпничество пред бога, очакват Вашата сила, която да ги избави от страданията.“
— Ще ли ни помогнеш, брате? И на българи, и на сърби, и на гърци, на всички? Ще ли му отнесеш това писмо?
Бранко прехапа устна. Така правеше винаги, когато вземаше важно решение.
— Ща, братко! Та нали заради измаелитите и аз се скитам по морята да си търся гроба. Само ще трябва с нещо да позалъжа соколите. Печалбари са те, не биха тръгнали без печалба чак за Рим, в устата на акулата сами да се натикат.
Той прибра писмото и скъпия дар. Скри ги в тайното скринче, което само капитанът знае, и излезе на палубата. Там двамата се прегърнаха. После Асен тръгна към трапа. Вече беше стъпил на него, когато изтича Калина със зачервени от плач очи.
— Искам и аз!
— Къде? — сопна се той.
— С теб. В Калиакра. При тате…
Тогава пристъпи и Бранко.
— Това ли беше твоята дума, Калиакра? Нали се врече ма мен?
— Врекох се, ако ти го беше освободил.
И направи втора колеблива крачка.
Асен я спря със смръщени очи.
— Не!
И продължи. Вече от своя борд додаде:
— На бай Бояна аз ще помогна. Не ти, която…
Не се доизказа. Даде знак. Моряците издърпаха мостчето, гребците насядаха по пейките, запяха и размятаха веслата.
Изправена, вцепенена, с искрящи от омраза очи, Калина стоеше загледана в отминаващата каторга…
Свечеряваше се. Неусетно небето се покриваше с черна облачна завивка, като довеян от вятъра дим на гигантско огнище. А отдолу, под това грозно небе, искреше морето в най-невероятни изумрудени сияния.
Девойката прошушна през стиснати зъби:
— Дано набучи и твоята глава на кол!
Изхлипа и побягна към каютата си.
Саможертвата
Турската каторга успя да избяга. Асен не можа да я настигне със скърпените си от чували платна, макар че я гони цяла нощ. Не я изгуби, защото месечината грееше като ден. То беше лудо преследване. Вързана за мачтата, Звездена чакаше с тръпнещо сърце изхода на тая гонитба, на която не можеше нито да попречи, нито да помогне. Тя бе зърнала само пиратския капитан. Но беше сигурна. Това можеше да бъде само княз Асен. Никой друг не би устоял, би се отказал отдавна. Струваше й се, че ще полудее от учестения бумтеж на тъпаните, от плясъка на веслата от свистящите удари на бичовете. Отгоре не се виждаше какво става на греблата палуба, ала от долетелите подвиквания на надзирателите, от подтичването на ковача девойката се досещаше, че мнозина от робите не бяха издържали и трябваше да ги изхвърлят през борда, а на тяхно място да приковават нови.
Мъчителна болка свиваше сърцето й. Господи, господи! Няма ли най-сетне да се смилиш над нейното племе? Няма ли да стихне гневът ти, ако нещо те е оскърбило? Та кой друг народ е изстрадал повече мъка? Има ли по цяло Българско майка да не е дала скъпа жертва — убит син, отвлечена щерка? Има ли пристан по цялото Черноморие, по Средиземното море, където да не проклинат българи роби? Има ли каторга, в която да не гребат българи роби? И сега, в тоя пъкъл на долната палуба, пак напрягаха мишци българи, умираха пак българи. А българският бог нехаеше, сякаш не виждаше и не чуваше.
Звездена тръпнеше в надежда да се случи нещо, та да ги настигнат преследвачите, а в същото време тревожна тръпка стягаше сърцето й — защото, като се настигнеха, щеше да има битка. И в тая битка беше застрашен животът на един български княз…
Тя още не можеше да си даде ясна сметка какво представляваше за нея тоя княз. Лично за нея, не за България. Със своя поглед, със своята мъжествена личност за нея княз Асен все още беше единственият и законен наследник на Добротицовата земя. Той трябваше да живее, за да живее с него и надеждата за свобода у поробените. Докато беше жив, дори и потурчен, все още имаше надежда. Загинеше ли и той, никой друг не оставаше. Цар Фружин наистина беше цар, но някак чужд, непознат, ехо от далечна гръмотевица. Той беше само синът на Шишман. Но княз Асен беше друго. Него го познаваха, виждаха го, от плът и кости, и българска кръв. Затова не биваше да се затрие и то така, в дребна битка, да освобождава някаква болярка. Княз Асен можеше да загине само начело на велика рат, във велико сражение, като Косовската битка, та и мъртъв да дава сила на поробените, надежда, упование, както и досега споменът за Шишман вдъхваше вяра. Все го чакаше народът да излезе от пещерата, където се бе скрил да лекува седемте си рани, и да го поведе в бран за свобода.