Тоя дух идеше да затрие Курт Али бей. Отколе вестоносци разправяха за него. И в Търновград, дето нявга са дарували българските владетели, и в Шумлъ, и в Никболи. Навред беше издигнал бесилки сред мегданите Курт Али бей. Ето, дойде ред и на Килгра. Какво ли й тъкмеше султанският изедник, каква ли участ — и на клетия народец, и на каймакамина му? Знаеше ли проклетникът, досещаше ли се, че и Кадъ Мустафа някога бе лял кръвта си за вярата на Бедредин Симави? И ако го знаеше, защо го мъчеше така, а не го изпратеше направо под сатъра?
Снощи, още щом влезе в калето, Курт Али бей видя минарето с полумесеца и кръста.
„Откога е тъй?“ — запита той.
„Отдавна — отвърна със суха уста Кадъ Мустафа. — От времето на Муса хан.“
„И на еретика“ — добави някак безучастно беят.
После додаде тихо:
„Я ги махни! Да не си рече някой, че още има еретици.“
Що можеха да сторят — махнаха ги. Оставиха само полумесеца.
И сега, седнал пред конака, Кадъ Мустафа гледаше новия полумесец на минарето и мислеше. Беше решил поне дорде е тук Евнух бей, да не тури капка вино в уста — да не замъглява ума си. Да го не подуши султанският пратеник, да се не гневи напусто. Ала не се сдържа. Че кога друг път е нужно повече виното? Нали при ядове и кахъри? Но и то не помогна. Не го ободри, не му вдъхна вяра. Потисна го повече.
Кадъ Мустафа въздъхна дълбоко и даде знак да почнат. Трябваше да си гледа работата. А как да я гледа, като знаеше, че отвъд дувара, зад гърба му, стоеше омразният бей. Може би спеше — може би слухтеше, изучаваше го, плетеше му примката.
Доведоха подсъдимия, един мръсен турчин, сух, жилав, черен като дъбова кора.
— Кажи що си сторил! — запита го кадията.
Той знаеше всичко, но такъв си беше редът — да чуе и виновника.
Ала турчинът вече бе научил кой е дошъл. Дързост бе добил. Затова се опъна:
— Нищо не съм й сторил.
— Не я ли бутна с хайванчето си?
— Не съм. Лъже проклетата гяурка!
Кадъ Мустафа го спря с ръка.
— Стига! Тебе чух. Да чуем и Дъба!
Напред се изстъпи Иван Дъба, градският седлар. Не току-тъй му бяха прикачили това прозвище. Як бе и широк в плещите Иван Седларя, як като дъб. Пристъпи той тежко, сякаш дъб разкърши клонаци и рече:
— Вървеше Кераца по сокака. А ти знаеш, трудна е невестата. Осман Хасаноглу разигра коня си. И я блъсна. До вечерта го роди. Мъртво. Туй е, кади. На, честен кръст, че е вярно!
Прекръсти се три пъти. И посочи с поглед небето, откъдето слънцето поглеждаше иззад перестите облаци като през сребърна ризница.
Турчинът се заинати:
— Не го слушай, кади! Лъже кучето му гяурско!
Още не свършил и Дъба го стисна за гръкляна.
— Кой лъже бе? Пръв път някой казва, че Иван Дъба лъже!
Чаушите се спуснаха да отървават нещастния Осман, който се задушаваше в мечите лапи на седларя. Задъхан, зачервен, Иван Дъба отпусна ръце. Избърса чело.
— Прав си — рече каймакаминът. — Ама не биваше. Баш сега…
Премисли и се обърна към подсъдимия, който още не бе дошъл на себе си:
— Сгрешил си, Османе, и пред аллаха, и пред хората. Все едно човек си затрил. Не е нарочно, знам. Ала и тъй си виновен. Петдесет тояги ти присъждам, Османе. За ум. Да гледаш друг път къде разиграваш жребеца си.
И се обърна към стражите:
— Сега го водете! И тая работа мина…
— Йок, кадъ! — обади се един тънък глас зад гърба му. — Хич не е минала!
Каймакаминът се обърна. На прага се бе изправил, висок, попрегърбен, салтанатлия, самият Курт Али бей, с голобрадо жълтеникаво лице, сърмошит кафтан, тънък ален елек и жълти свилени шалвари, с юфтени емении на краката и ивичеста чалма на главата, забодена с елмазена игла, а на ушите със златни обеци.