Ако бяха по-близо корабите, толкова близо, че да се чуят, Звездена би извикала: „Остави, княже! Запази се за великата битка! Не заслужавам аз за мен да се погубваш!“
А великата битка щеше да дойде, трябваше да дойде. Чакаше я робът с тръпнещо сърце. Нали и за това ги бе събрал боилът Семир? Битката, в която щеше да се реши веднъж за винаги: кръстът или полумесецът? Когато от едната страна щяха да се наредят бранителите на Христа, а от другата — кръвожадните азиатски пълчища.
Корабите не спираха лудия си бяг. Тъпаните не заглъхваха, надзорниците вече не викаха, а само ръмжаха. Робите не пищяха, а само стенеха.
Когато най-сетне се развидели и дрезгавината на изтока преля в пурпур, Звездена видя далечния бряг и нагазилата в морския простор, грейнала в утринната позлата, Калиакренска грамада, видя белите зъбчати стени, червените покриви и устремените към небето бели минарета.
Тези минарета символи на робията! Ще бъде ли честита да доживее деня, когато над родната Калиакра няма повече да се белеят джамиите на поробителя, когато вместо азиатския напев на мюезина над Калиакра ще кънти сладостния звън на камбаните и ще приветствува победата, ще приветствува победителя, княз Асен, който ще минава през родните улици, възседнал белия си жребец, вече не турски бей, а български княз.
Много дръзки ставаха мечтите й. Това видение беше далечно, все още недостижимо. Княз Асен беше прост пират, а Звездена — робиня, на която кой знае какви мъчения е отредил насилникът.
Морето беше притихнало съвсем, както може да притихва само заран. Кръгозорът се губеше, забулен в утринните изпарения. А небето беше ясно и чисто. Слънчевата пътека заслепяваше очите. Гларусите кацаха във водата, а когато корабът отминеше, отново излитаха да го догонят.
Асен ги преследва досами Калиакра. Изостана, когато някогашната му каторга пристана до кея, а в открито море, насреща му се втурнаха други турски кораби.
Моряците подхвърлиха въжетата на робите да ги привържат към кея. После взеха да убират веслата. Двама яничара от пристанището стъпиха на борда, отвързаха девойката от мачтата и я поведоха по каменната стълба към Малката порта.
Звездена неволно хвърли поглед към робите. Голите нещастници, смазани от умора, с гърбове, нашарени от бича, бяха заспали начаса, сгърчени кой как свари върху пейките и палубата.
А наоколо светът сияеше в цялото си великолепие. Море. Небе. И раззеленена земя. Дали би могло да има другаде подобна красота? И грейналата като злато крепост…
Тя свали късно погледа си. Навръх Стражевата кула върху дълга върлина стърчеше набучена човешка глава. Пак българска глава! Господи, защо си събрал наедно толкова прелест, и толкова мъка.
От някакво дръвче, скрита, както само тя умее, авлигата настройваше тихичко свирката си, за да поздрави с веселите си трели възхождащото слънце.
Внезапно сред упойващата птича песен Звездена дочу женски писъци, както от памтивека българските жени оплакват близките си. И видя: от крепостната стена висеше обесен за краката мъж, в когото войниците се бяха упражнявали с лък. Тялото му беше настръхнало от набодените стрели. А под него две нещастнички, може би майка и невеста, източваха сърцераздирателните си вопли.
Господи, не чуваш ли?
Яничарите я избутаха напред, вкараха я през Малката порта, поведоха я по тесните сокаци. При нейното минаване хората отстъпваха уплашени, с прехапани устни. Не смееха да поздравят, не смееха дори да я погледнат в очите, само избързваха да се скрият зад някоя порта, зад някой ъгъл, та да се прекръстят, без да ги видят.
Ето, достигнаха стария Добротицов чертог, по-сетне сарай на Хасан бея. Яничарите отвориха протката и ги пропуснаха вътре. Сред градината, седнал кръстато върху застлано с килими миндерче, я посрещна Курт Али бей. Изгледа я с безизразните си очи, сякаш ги бе спрял не върху човек, върху своята жертва, а върху неодушевена вещ, камък или дърво. Беше засадил целия двор с рози. И сега, нацъфтели, те грееха като пламнали факли, пръскаха упойващия си дъх. Беят посягаше към някой цвят, поднасяше го до носа си и дълго-дълго вдъхваше аромата му с премрежени от доволство очи.