— Ето те и теб! — рече той накрая.
Тя мълчеше.
— Щях да те питам нещо. За отстъпника. Ама вече няма файда. По волята на аллаха научих…
Макар и смазана от изтощение, от мъка и болки, тя се изпъчи. Пред един турски скопец българската болярка щеше да стои с вирната глава.
Али бей сякаш не забеляза нищо.
— Аллах пак не ме забрави. Нашепна ми нещо, нов съвет ми даде.
И без да трепне от унищожителния й поглед, додаде:
— Мамка ще ми бъдеш, Звездено. Вързана юрдечка. А аз ще кротувам в гюмето и ще дебна юрдека.
Звездена чак сега видя и Кадъ Мустафа, седнал безучастно на прага. Вече не някогашният тежък каймакамин, а смазан пияница. Неволно опита да прочете нещо в погледа му, надежда, намек за подкрепа. Нямаше нищо. Само умора и пиянско отегчение.
Курт Али плесна с ръце.
— Телялинът да обиколи касабата! — заръча той на онбашията. — Да сбере правоверни и кафири. Да им прочете фермана ми!
В туй време се ослуша в далечните писъци на оплаквачките.
— Какво вият тия кучки?
Юмер отвърна:
— Оплакват Доброслав, грънчаря. Оня, дето беше захлупил непеченото гърне върху главата на Махмуд, бирника.
Беят махна с ръка.
— Я ги разгонете! Не ми се слуша! Хвърлете ги в морето!
Внезапно Кадъ Мустафа се надигна.
— Недей, беим! Как тъй ще ги хвърлят? Що са сторили ваджийките?
— Душманин са родили, кучките му недни! Що повече?
— Недей, беим! И котката има право да скимти, кога й вземаш котилото. Убиваш ли я затова?
Беят отвърна през рамо:
— Я не се бъркай, кадъ! Нали не те питам?
— А трябва, беим! Към лошо ни водиш…
Навън избумтя барабанът, после се чу гъгнивият глас на глашатая:
— Слушайте, правоверни! Слушайте, неверници! Слушайте! Аз, Али бей бин Абдуллах, слуга на най-великия падишах на земята, султан Мурад хан бин…
Звездена знаеше наизуст тоя поменик. Втръснали й се бяха и безконечните благословии за хиляди години живот и щастливо царуване.
— Слушайте! — не спираше телялинът. — Който и където види Хасан бей Добруджаоглу, на море или на суша, да му каже. Да знае. Ще чакам до новата месечина. Не се ли върне дотогава Хасан бей, не се ли предаде, болярката Звездена, Иолпановата унука, ще бъде наказана с огън и желязо.
Девойката неволно потръпна. Огън и желязо! То значи: нажежени щипци и букаи, влачене по зъбците на желязна брана, разтегляне с вериги.
— Накрая с нажежен шлем на главата, а тялото й ще бъде разкъсано от четири коня. Такава е волята на аллаха!
Евнух бей даде знак да я отведат.
Чак тогава тя сякаш се събуди от вцепенението си.
— Туй, дето си го намислил, беим, няма да го бъде! Крива ти е сметката. Не е родена внучката на боила Иолпан за мамка, други патици да примамва към гюмето ти!
И гордо обърна глава, забърза към затвора пред пазачите си.
— Машалла! — като на сън промълви Кадъ Мустафа.
Беят го пресече:
— Сус бре и ти!
После нареди на Юмер:
— Докарай ми оня хъшлак, дето опитал баща си да отвързва!
Яничарите вмъкнаха едно тринадесетгодишно сипаничаво момче, което се дърпаше и скимтеше жално.
— Ти знаеш ли? — изсумтя беят. — Че татко ти е хайдук, а? Знаеш ли, че са го сбарали върху черешата на субашията Хасан? Череши му се прияли. Знаеш ли, че аз заповядах да приковат с нож за дървото крадливата му ръка? Знаеш ли?
— Знам!
— Тогава защо го отвързваш?
Момчето наведе очи.
— Баща ми е, беим!
Беят кипна:
— Затуй значи! Тогава, щом като си такъв добър син, и теб ще прикова до него!
И се обърна към чаушите:
— Водете го!
Кадъ Мустафа се надигна с мъка.
— Не давам! Не давам заради човещина човек да затриваш! Затуй че синът милее за бащата…
Окото на Евнух бей не трепна.
— Водете го, ви думам! — натърти той и стражите отмъкнаха новия осъден.
После се обърна към Кадъ Мустафа:
— Казах ти, кадъ, не се бъркай! Гледай си кефа! Аз бъркам ли ти се в пиянството?
— Пия заради такива като теб, да знаеш! Такива като теб ще разклатят Високата порта. Преди тебе българите сами идваха да се потурчват, по цели родове…
— Стига сме потурчвали! — извиси глас Евнух бей. — Кой ще копае после, като всички станат правоверни аги? Казах, не се бъркай!
Кадъ Мустафа поклати упорито глава.
— Ще се бъркам, беим! Защото аз милея повече за Османовия ред. С него османците победиха. На реда ни се подчиниха кафирите. Защото и най-лошият ред е по-добър от безредието. А преди нас тук имаше бъркотия. Не ги карай да ни намразят, да се бунят!