— Не бълнуваш ли? — задъха се абат Алдо от всичко това, което баща му предричаше.
— Ние сме белязани за велики дела, сине. Пет хороскопа все същото ни предсказват. Пет знаменити астролози. Родените в зодията на лъва са предопределени за велики дела. А когато, както ние с теб сме попаднали под знака на Юпитер и Марс едновременно… най-великите завоеватели са видели божия свят през същата зодия, под същото влияние на планетите. Днес за лишен път бог ни го доказа.
— И все пак, ако не стане? — усъмни се Алдо.
Кардиналът сложи ръка върху златната чаша.
— Не стане ли едното, тогава ще те направя папа!
— Светият отец е здрав още. Ще се откаже ли от престола?
— Че кой се отказва сам от власт? Пресищане има от всичко: от ядене, от любов, от пиянство дори. Само от власт — не.
— Тогава?
— От същия султан подкрепа ще поискам. Само десет хиляди яничара. Тогава кой в Италия ще ми се опре? С негова помощ ще ти сложа тройната корона. И тогава… Първо него ще смажа… Само златото веднъж да падне в нашите ръце… Златото…
Все още не напълно убеден, Алдо пошепна:
— И Владислав Ягело да не достигне Калиакра…
Кардиналът се замисли.
— Струва ми се, много знае пратеникът на българския княз. А колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре!
Той реши изведнъж:
— Тоя човек не бива да стигне до светия старец! Трябва да изчезне!
Абат Алдо Аскони се надигна.
— А защо не заповяда да го задържат още тук?
— Ще се дигне много шум, а не бива. Трябва да знаем само ние. Не и Светият престол. Разбра ли?
— Разбрах! — отвърна Алдо и изтича навън.
Кардинал Доминико Аскони се изправи до прозореца. Погледна към Ватиканския парк, който бе нацъфтял в цялото си великолепие. Отвъд високите му стени се простираше градът, нарязан от тесните си улички, над които надвисваха еркерите на новите къщи, безбройните храмове и манастири, редом с още по-многобройните пивници и вертепи. А сред тях като острови на миналото величие се белееха мраморните му руини: Капитолиумът, Пантеонът, Форум Романум, Колизеумът, Квириналът, Акведуктът. Оттатък блестеше сребърната лента на Тибър, сред който се възправяше непревзимаемата твърдиня Сан Анжело, последното убежище на духовните прелати от шева на народа. Пристанището на Вечния град беше Остия, надолу по течението, където Тибър се влива в морето, но и до самия Рим достигаха повечето кораби: нави, галеони, галери, лодки. Едни съвсем нови, току-що излезли от корабостроителниците, други с олющени корпуси и изкърпени платна, преживели бог знае колко бури и кървави схватки. Тук те съжителствуваха мирно — папски галери, йоханитерски галеони, търговски нави, пиратски платноходи.
Тесните улички гъмжаха от народ: дрипави селяндури, подкарали натоварените си магарета, и занаятчии, всеки със своето работно облекло, тръгнали за пазар слугини, войници с блеснали на слънцето брони и шлемове, свещеници, монаси и монахини — на всяка крачка. Босоноги францисканци, препасани с върви доминиканци, капуцини. Пробиваха си път с гърдите на конете натруфени ездачи нобили, светски и духовни, поклащаха се носени от роби носилки, зад чиито перденца надзъртаха огненооки красавици и охранени князе на църквата. Отсреща при строежа на новата катедрала се тълпяха работници, които никак не приличаха на обикновени трудови хора. Това бяха кандидатите за свещеници, които така откупуваха свещеническия сан, вместо да го плащат с пари.
Бранко Дугуня се провираше недоволен през тълпата, над която стърчеше с цяла глава. Най-сетне той достигна реката, закрачи по брега на път към закотвената си галера. По това време хората предпочитат сенките. Напеченият от слънцето бряг беше безлюден.
Изведнъж от пресечната уличка изтичаха четирима дрипльовци. В ръцете им лъснаха кинжалите. Те се метнаха върху пирата, който успя с един юмрук да повали първия нападател. Ала другите увиснаха отгоре му. И когато се отдръпнаха, Бранко остана да лежи неподвижен на земята. Убийците го хванаха за ръцете и краката, после го хвърлиха в реката. И все така внезапно, както се бяха появили, хлътнаха в глухата уличка. Никой не се притече на помощ, може би никой не разбра какво става, а и да бе видял, би предпочел да се направи, че не вижда. Рим гъмжеше от наемници, които не биха се поколебали да отправят на оня свят всекиго, който реши да се притече на помощ на заплатената им жертва.