Неуспешно бягство
„Пламтящият полумесец“ плаваше с прибрани весла, само на платна, към Калиакра. Клетва бе дал княз Асен пред себе си, защото вече не знаеше кому да се кълне — на Исуса или на Мохамеда. Врекъл се бе да освободи Звездена и другите нещастници, ако ги завареше живи в тъмния зандан.
Той стоеше изправен на бака, опрял гръб в мачтата, загледан напред отвъд кръгозора, откъдето трябваше да се покаже брегът. Вълните се плискаха в корабния вълнорез с лек съсък и отминаваха назад по безкрайния си кристален път.
Роден в Калиакра, кажи-речи сред морето, Асен не можеше да допусне, че би живял без него. Морето беше неговият дом, неговият живот, препитание и съдба. Вечното, неизменно от хилядолетия море, и в същото време тъй променливо, всеки час, всеки миг различно, неповторимо. Нужни са влюбени очи, за да го видиш така. Както само влюбеният вижда цялата прелест на изгората си. За него, моряка, сушата беше еднообразна, понякога досадно еднаква: и със зимната си белота, и с пролетната зеленина и с жълтите си есенни багри.
Далече в морето, натежало, тъмнозелено, се бяха разпълзели повърхностните течения като запенени потоци сред безбрежна морава. Неусетно с приближаването на корабите тя изсветляваше, като че ли олекваше, ставаше прозрачно блестяща, превръщаше се отново в познатата неспокойна стихия, по чийто гръб запенените гребенчета се появяваха и изчезваха като лудуващи бели делфини.
Показа се и брегът, заприличал в омарата на тънко облаче над кръгозора.
Асен даде заповед да приберат платната, остави кораба на дрейф да изчака нощта.
И още преди хората да са осъзнали цялата му прелест морето вече се бе преобразило, приело нова окраска, ново очарование. Чистият изумруд неусетно се бе превърнал в мътен аметист. А отдолу невидим огняр раздухваше разискрено огнище. Слънцето се смъкваше към кръгозора и затъваше все повече в мътната му утайка, като обливаше небосклона с баграта на презряла зарзала. То опитваше да се измъкне от лепкавата й прегръдка, но бързо загасваше в нея, като горящ въглен в дебелата пепел. Водата продължаваше да светлее, попила последните огньове на заника. Изтокът също светлееше. Само до каторгата вълните бяха притъмнели, превърнали се вече в черно-синя смола.
Тогава Асен даде заповедта си. Гребците, чийто ред беше дошъл, натиснаха веслата. Вятърът напълни платната. И „Пламтящият полумесец“ се хлъзна напред към стаения в тъмнината бряг.
Пуснаха котва сред скалите на Птичия залив, където никой друг капитан не би дръзнал да влезе. Асен повика кормчията Радул Влаха и дълго го увещава. Уговори всичко, което трябваше да бъде сторено както при успех, тъй и при несполука. После скочи в спуснатата лодка и натисна греблата. Загреба покрай брега в най-плътната сянка. Плава дълго, докато достигне носа. Там беше най-опасно. Из пещерите дебнеха нощните постове. Обикновено на тези постове стражите си отспиваха за много други безсънни нощи. Но за проклетия някой престарал се новак можеше да не заспи. Асен знаеше всяко наблюдателно място, всяка засада, знаеше ги тъй, че със затворени очи можеше да ги намери. Затова избираше умело къде да се отърка в скалата, къде да размаха по-бързо веслата, къде да избиколи опасния прибой, за да не блъсне черупката си в нависналите каменни грамади.
Най-сетне достигна края на носа. Изтегли лодката в една ниша, съблече се и се спусна във водата. С плуване, все покрай скалата, заобиколи Калиакра от запад. Тук морето утихна, запазено от напорите на източния вятър.
Ето и кея! Само две каторги там можеха да се мерят по скорост и въоръжение с „Пламтящият полумесец“. Асен ти познаваше като пръстите на ръцете си. Безшумно достигна рулевото устройство на единия, пъхна донесения дървен клин в скобата, която придържаше рулевото перо. Набъбнал от водата, клинът щеше да скове кормилото, да го обезвреди. След това плувецът преплава до съседната каторга. Заклини и нейния рул. Сега вече спокойно можеше да захване това, що си бе наумил. В пристана нямаше друг кораб, който би могъл да го настигне при гонитба.
Заплува обратно, пак до самата скала, та от нея и той не можеше да види заспалия навръх скалата град.
Достигна оставената лодка. Вече се бе поел на ръце върху площадката, за да излезе от водата, когато видя насреща някаква сянка. Що да стори? Да се гмурне ли назад и да избяга, та с плуване да достигне кораба си, или да нападне така, гол, безоръжен?
Оня го превари.
— Ти ли си, Хасан бей?
Асен го позна — Прокажения.
— Аз съм — отвърна. — Тихо!
— Що дириш тук, Хасан бей?
— Мълчи сега! Няма време за приказки!
— Няма да мълча! Ще говоря, ще викам. Махай се оттук!