— Онемей! Ще провалиш всичко!
Прокажения стоеше над него страшен и заплашителен с грозната си качулка и двата отвора за очите.
— Върви си, беим! Стига размирия!
Асен се разтрепера от гняв:
— Млъкни, мърша! Ще ме издадеш!
— Туй искам и аз! Стига сте гневили бея, та си изкарва яда от сиромашията! Вмириса се Калиакра от набучени глави.
— Махай се, ти думам! Ще те убия!
— Тъй няма да ме стреснеш, Хасан бей! Аз сам си търся смъртта. За мен тя е отърваване. Ала не идва проклетницата! Гаче ли съм безсмъртен — като човешката мъка…
Асен се надигна. В ръката си държеше тежък камък.
— Ще запушиш ли това прогнило гърло!
Прокажения изведнъж закрещя:
— Помощ, аскери! Душманин…
Съвсем отблизо се провикна някой:
— Що става?
— Душманин! — опита да повтори Прокажения.
Не довърши. Метнатият камък го блъсна в гърдите Нещастникът се свлече на земята.
С един напън Асен издърпа лодката, скочи в нея и загреба към морето. Отгоре му се посипа градушка от сулици и стрели, без да го засегне. Дъното на лодката се отърка в подводна канара, застоя се така на върха й няколко секунди, после отново се хлъзна по вълните. Беше оцеляла, без да се пробие.
Тайните постове се развикаха, от Стражевата кула протръби рог, припламна сигналният огън, забиха барабани, засвири тръба и на корабите. Фенерите им светнаха. Екипажите затрополиха, заудряха тъпаните. Каторгите се откъснаха от кея. Но само след минута, понесени от обездвижените кормила, пресякоха пътищата си и се сблъскаха с трясък. Начупиха веслата си, сцепиха се борд о борд. Надигна се вой и олелия.
В туй време Асен бързаше към „Пламтящият полумесец“. Разбудената крепост с глъчката и сипналните си огньове изостана назад.
Наближи Птичия залив. Промъкна се през скалите до кораба си, изкатери се на палубата. Даде заповед на кормчията да кара в открито море и тозчас заспа, смазан от умора.
Още не бе загубил надежда за успех. Щеше да опита пак. Убеден в необходимостта на започнатото дело, Асен щеше да го свърши, та ако ще би и светът да се провалеше. А той беше убеден, че трябва да спаси Звездена и другите. Вече не се питаше има ли смисъл, питаше се само как да го постигне.
Спа до мръкване. Събуди се точно когато трябваше. Надигна се бодър с узрял план в главата. Заръчаната на корабния платнар дреха беше готова. Асен я навлече. Превърна се на Прокажения. Отворите за очите все се изместваха, но той смяташе, че ще свикне и с това. Радваше се на хрумването си. Наистина кой би дръзнал да проверява дали е истинският Прокажен? Толкова голям беше суеверният страх от дяволската му мощ, още по-голям действителният страх от гнусната му болест.
Когато небето порозовя от заника, той пак влезе в лодката, като взе със себе си един кози мех, в който постави дрехата и дрънкалката си. Един як крайморец, някогашен рибар, хвана веслата. Запътиха се към брега. Каменната грамада на Калиакра бавно запъпли насреща им, взе да наедрява.
Слънцето вече бе наближило кръгозора, когато Асен даде знак да спрат. Разсъблече, се, пое меха и се потопи във водата. После заплува към брега.
Небето притъмняваше. По-бързо от него притъмняваше водата. От дълбините избликваха черни сияния, които гасяха дневния й блясък. Отстрани го пресрещаха нарастващите вълни, блъскаха го, увличаха меха, забавяха го. Отначало всяка вълна се източваше нагоре, изтъняваше като стъклен отломък, крито просветваше в чудна, неприсъща за вечерния здрач синева, и изведнъж се пречупваше, превръщаше се в бяла пенеста плетеница.
Бурното море го измори повече, отколкото предвиждаше. Наложи му се няколко пъти да ляга, върху меха, за да си поеме дъх. И все пак волята надделя. По тъмно той наближи носа, който с всяко гребване нарастваше пред очите му, надигаше се отгоре му черен и заплашителен. Плувецът се тъкмеше да мине през тайния проход, от Аязмото. И все пак, за всеки случай, имаше и друг план. Наближил скалата, той отстъпи назад. Пред Аязмото гореше огън, яничарите бяха решили да се постоплят и да си опекат риба.
Асен сви надясно. Помнеше добре мястото, макар че беше под водата. Ето го. Той пое дълбоко въздух и се гмурна. Сега това съвсем не беше леко. Мехът го дърпаше нагоре със страшна сила. Ала гмурецът успя, да я преодолее. Намъкна се в подводния отвор и скоро се озова в пещерата.
Тоя път не се колеба много, не се лута. Помнеше къде бе минал. При това носеше огниво и свещ. Без да се оглежда, без дори да види несметното богатство, което го обкръжаваше, той забърза нагоре. Отмести каменната врата в края на тясното стълбище, провря се под нея и я върна пак на мястото й. Прекоси равния тунел, който завършваше над бездната, и се намъкна в каменната делва, която му бе служила за затвор. През цялото време потискан смут стягаше душата му — ами ако е зазидана? Но не, не беше! Изоставена, празна.