Асен облече протърканото расо, нахлузи качулката върху главата си и взе дрънкалката в ръка. После опря гръб в тежката плоча и напрегна мускули. Плочата поддаде, отлепи се. Той я подхлъзна настрани и се измъкна горе, в тъмничния коридор. Подпря я така, че когато се върне, лесно да я блъсне на мястото й, да затисне отвора, да заличи следите.
И вече се бе запътил нататък, към общите килии, когато видя първия тъмничар. Той бе застанал пред него, подпрян с една ръка за стената, под светещото лоениче, изтървал ятагана си, със зяпнала уста и ококорени очи. Това беше извън всяка мярка. Та нали казаха, че Прокажения е убит? Оставили го мъртъв на брега. Пак ли бе оживял? И колко пъти щеше да оживява? Безсмъртен ли беше, както шушукаха? На всичко отгоре как беше проникнал в подземието, където пиле не можеше да прехвръкне?
Всички тези въпроси се превъртяха в главата му само за миг и сковаха волята, ръцете и гърлото му. Но този миг беше достатъчен за Асен да стовари върху главата му тежката хлопка и да го обезвреди. После притича по коридора към женската килия. Пред нея стоеше, по-право дремеше, друг пазач. Той отвори очи, но отначало не разбра буден ли е или още сънува глупавия си сън. Та какво ще дири в зандана Прокажения?
Асен прекъсна недоуменията му с един удар. Вдигна резето и влезе в килията.
В дъното, свита сред купчина слама като вързоп дрехи, лежеше жена.
— Звездена! — прошепна той. — Бързо!
Тя го гледаше слисана. Какво искаше от нея Прокажения?
— Аз съм, Асен — прошепна той. — Не се бави!
Несдържала порива си, девойката хвана ръцете му и притисна глава в лицето му.
— Асене, знаех!
Овладя се бързо, не би трябвало да се издава.
— Княже! — поправи се тя глухо.
— Тръгвай с мен, Звездено!
Тя се изправи, но залитна. След като бе прерязала вените си, беше изгубила сили. Той я вдигна на ръце и я понесе. Болярката беше дребна девойка, но сега, тъй отслабнала, беше олекнала като дете.
— А другите? — спря го внезапно Звездена. — Ще ги оставим ли?
— Дори не съм и помислял! Ще вземем и тях!
Тъй натоварен, достигна съседната врата. Пазач нямаше отвън, но отвътре дочу приглушен разговор. Той отвори. Нещастниците дълго не искаха да повярват, че е дошъл часът на свободата им, а когато разбраха, те скочиха да го прегръщат.
Той се изтръгна от обятията им.
— Няма време! Бързо подире ми!
И ги поведе.
Само Кадъ Мустафа остана. Отказа:
— Няма път за мене, божи хора. Къде да се дяна? При френките ли? Що ще диря там? За нийде не съм — ни за отсам, ни за оттатък. Само за джендема. Зарежете ме!
И те, макар и без желание, го оставиха. Забързаха по криволичещото подземие. Не видяха, че Бальо Купеца се бе отклонил от дружината. Достигнаха отвора. Скочил вече в дупката, Асен посягаше да поеме девойката, когато Бальо ги догони с писък:
— Бягайте, турците!
И наистина, подире му тичаха с размахани ятагани цяла десетка яничари.
Боян Кръчмаря се спря. Другарите му нямаше да избягат, ако някой не задържеше турците. Някой трябваше да се пожертвува. Но кой да бъде? Кой беше длъжен да стори това, кой беше длъжен да изкупи греха си? Чия дъщеря ги бе предала? Кой баща беше довършил издайничеството на дъщеря си? Той се озърна. Видя изтървания меч на проснатия в безсъзнание страж. Грабна го и го развъртя. Развъртя го тъй, както някога, на младини, бе сякъл с него из Балкана. Сега пак с него трябваше да измие позора.
Той връхлетя върху яничарите. И някога умееше да се бие, но никога преди не се бе сражавал с десетмина едновременно.
Погледна назад през рамо. Другарите му се намъкваха един подир друг в отвора. Ако задържеше османците още малко, можеха да се спасят. Затова трябваше да ги задържи, на всяка цена!
От другия край на подземието избръмча стрела и се заби в гърдите му. Боян Кръчмаря замахна с ятагана още два пъти, ей тъй в празното, сякаш ръцете му сами по навик продължаваха да секат. После пръстите му омекнаха, изпуснаха оръжието. Подсякоха се краката му и той се свлече на пода.
Победителите се спуснаха с тържествуващи викове към бегълците. Изловиха ги и отново ги натикаха в килиите. А някогашния си аянин, Хасан бея, блъснаха в отделна килия. Приковаха към стената с халки и синджири врата и ръцете му така, че не можеше дори да седне. А когато поискаше да си почине или да дремне, трябваше да виси като Христос на кръста.
Неукротимата пиратка
Калина стоеше на палубата и гледаше с неспокойни очи към брега, нататък, където преди повече от час бе слязъл Бранко Вучич. Смътна тревога стягаше сърцето й. Всичко тук й изглеждаше чуждо и заплашително. Тоя чуден град, столицата на света — такава неправдоподобна сплав от минало и настояще, от блестящи нови палати, тежки мраморни руини и бедняшки бордеи. Тя го гледаше замаяна от многогласата му тълпа, от пълчищата монаси и монахини, от разкоша на богаташите. Само докато гледаше към брега, пет пъти се сбиха някакви скандалджии, извадили ками и мечове. Трима ранени отнесоха на ръце. А множеството продължаваше да се задява и да шуми, сякаш нищо не е било. Полуголи роби във вериги разтоварваха чували жито. Въоръжени стражи отвеждаха група робини от спрелия до кея кораб. Рибари изнасяха на брега сандъци с риби и раци. Фрути ди маре — плодовете на морето. Други сваляха рейте на лодките си и увити с платната ги помъкваха на рамо към града. Пияни моряци, облечени по-натруфено от всички други моряци, закачаха преминаващите монахини, които им отвръщаха дръзко и предизвикателно. Калина знаеше, военните и търговските матроси са зле платени, зле облечени, но видиш ли наконтен моряк, бъди сигурен, че е пират.