Внезапно крайбрежната сбирщина се разпиля, отстъпи, направи път на задалата се откъм затвора процесия. Дванадесет инквизитора, монаси-доминиканци, с вдигнати капишони пристъпваха бавно, огласяйки въздуха с громките си псалмопения. След тях едва креташе смазана от изтощение жена с вързани ръце, пазена от отряд войници.
Шествието достигна площада. Палачът вече чакаше със спуснати върху лицето качулка с прорези за очите като Прокажения. Той пое нещастницата от тъмничарите и я привърза към забития кол. Тълпа роби натрупаха наоколо слама и дърва. Доминиканците отново запяха. Един от тях пристъпи към жената, благослови я с кръста, а тя, горката протегна глава да целуне този кръст.
Калина трепна, чула шепота на дон Рикардо.
— Набедена магьосница! Спала е с дявола. Ако беше еретичка, нямаше да целуне разпятието.
Девойката гледаше настръхнала, замаяна. Навалицата нарастваше, ограждаше плътно осъдената. Пиратите се провираха сред множеството подир побягналите монахини. Майките вдигаха децата си на раменете, та да виждат по-добре.
— Малко са развлеченията за простолюдието — додаде кормчията — навред по света.
Палачът мушна факела си в сламата. Кладата лумна изведнъж, разгоря се, обгърна в огнените си пипала клетата жертва, която изпищя, сгърчи се и притихна, задушена от жарещия дим.
— Доминиканци! — шепнеше дон Рикардо. — Кучета господни! От милосърдие не проливат кръв. Убиват тялото, което е смъртно, с огън, за да го пречистят, да спасят безсмъртната душа. Сега те пеят, молят се искрено богу да опрости грешницата, да я отърве от мъките на ада.
Калина се обърна.
— Колко мразите инквизицията!
— Че кой ли не я мрази? Повечето, без да я познават.
— А вие, дон Рикардо?
— Уви, аз я познавам. Минах през изпитанията й.
— А защо? За какво престъпление?
Той отговори, без да сваля поглед от пламтящата клада:
— Свободната мисъл е най-големият враг на инквизицията. На туй отгоре имах богато владение, разкошен замък. А имотите на осъдените стават собственост на ордена. И още нещо — една пета от конфискувания имот се пада по право томува, който е дал доказателства за извършения грях на светата църква. Част от брега на езерото беше моя, а дон Мигуел искаше да владее цялото му крайбрежие…
Тълпата почна да се разотива.
Зрелището завърши. Огньовете се смаляваха, превръщаха се в димящи повлекла, които се виеха над овъглените човешки останки.
Калина едва сдържаше сълзите си. Нима и тук, господи, нима и в подножието на светия престол? Не само под турско! И тук, при християните. А българите чакат свобода от тях, чакат човешка помощ, чакат правда…
Навалицата отново се размърда, тоя път хлътна в страничните улички, изтласкана от дружина херолди с кънтящи фанфари. А зад тях с бавна тържественост премина многобройна процесия с кръстове и хоругви. Отстрани крачеха облечени в желязо копиеносци и стрелци, между които вървяха свещеници, понесли върху възглавнички широкополите шапки на кардиналите, които пристъпваха тежко зад тях, гологлави, с лъснали на слънцето тонзури.
Сред тях яздеше великолепен бял кон, воден за юздите от двама рицари, разкошно облечен духовник. Пазеше му сянка копринен балдахин с пискюли по ъглите, опънат на сребърни прътове, носени от четирима рицари-монаси.
Тълпата се отпусна на колене. Замлъкнаха рибари, войници, монахини и безделници. Утихна и глъчката по корабите. На всяка палуба моряци и носачи коленичиха.
— Светият отец!