— Още нещо има! — додаде беят и лицето му се набръчка още повече като каймак на подварено мляко. А кожата край очите му се надипли по-ситно от женски бръчник.
— Аз няма да ти се бъркам в кадилъка, Мустафа. Тъй знаеш, тъй съдиш. Само ще те питам колко ли щеше да отсъдиш на гяур за такваз магария?
— Гяурите нямат коне, беим.
— Ами ако имаха?
— Толкова и на гяурина, Али бей. Да речем до сто тояги. Повече няма да издържи. И гяурско дете да е пометнато, и на правоверен — все това е, все чадо на аллаха.
— Аха! — поклати глава беят. — Тъй учеше и онова куче Бедредин. Ако се лъжа, поправи ме!
Кадъ Мустафа отвърна глухо:
— Не, беим! Не се лъжеш!
Тогава скопецът додаде:
— Осман да върви! Засега тъй! Ама аз съм си наумил да питам нещо тоя, другия, дето дигна ръка на правоверен. Или ти, кадъ, и това не видя?
— Видях. И ти видя. Осман го омаскари. А кой честен мъж ще търпи таквиз думи?
— Робът ще търпи! — натърти беят. — Законът не пита прав ли е робът или не. Законът разпорежда, че такъв няма право да посяга върху правоверен.
Иван Дъба гледаше към земята с присвити вежди. Беят го стрелна с насмешливите си очи, после се обърна към каймакамина:
— Хайде аз да довърша туй, що ти начена. Бива ли?
И без да дочака съгласието му, оправи чалмата и изрече тържествено:
— Да се знае. Съдя в името на падишаха, пресветлия наш господар султан Мурад хан бин Мехмед хан бин Баязид хан бин Мурад хан бин Орхан бин Осман — да им бъде лека пръстта и бог да стори рая техен дом, а на нашия господар да дари хиляди години благодат на земята…
Всички, турци и българи, скръстиха ръце на гърдите и се поклониха верноподанически. А Кадъ Мустафа си рече наум: „Умее да се докарва, лисицата му проклета!“
— Задето посегна на правоверен — извиси рязко глас Али бей, — осъждам гяурина Иван да получи и той като Хасаноглу петдесет тояги.
И се наведе към каймакамина:
— Да се поучи и на друго — да не свидетелствува срещу правоверен. И той, па и другите.
Кадъ Мустафа понечи да отвърне:
— Ама как тъй…
Али бей го прекъсна със знак:
— За днес стига! А сега, Кадъ, разведи ме из касабата, покажи ми калето, аскера. Падишахът иска да знае всичко.
Замълчал, Кадъ Мустафа се поклони и тръгна зад него. Запътиха се към Стражевата кула, Чауш калеси, следвани от чета яничари с измъкнати ятагани, начело с онбашията им.
Народът, мъже и жени, занаятчии и търговци, българи, евреи, турци, арменци, гърци и татари, отстъпваха смутени от пътя им. Отдръпваха се до къщните зидове и оттам ги стрелкаха с недоволни очи. Никога преди не бяха виждали каймакамина си да ходи със стража, забравили бяха тия обичаи.
Евнух бей ги оглеждаше изпод вежди.
— Много ти е оперена раята, кадъ! — изръмжа той и без да дочака възражението му, додаде. — Ще я укротя, да знаеш!
Достигнаха Стражевата кула. Колко е градището? Докато тръгнеш и си опрял в дуварите му.
Беят посочи параклиса на свети Никола.
— А туй?
— Текето на Саръ Салтък, беим.
— Да видим, кадъ!
Един сух, изпит като икона дервиш им отвори грубо скованата протка.
Когато пак излязоха на светло, Евнух бей рече:
— А каменният кръст? Що дири кръст в текето на ислямски светец?
Кадъ Мустафа отвърна:
— От християните е, беим. Нали и те го тачат? Наричат си го по тяхному свети Никола. А той си е все нашият Саръ Салтък.
Али бей свъси вежди. Не каза нищо. Загледа се в издялания над протката полумесец с кръст в него вместо звезда. Само си добави наум: „Значи и тук. Кръст и полумесец барабар. Все същото каращисване на гяурската вяра с исляма. Все същият бекташизъм, все тая проклета ерес, все тия останки от заблудите на Бедредин Симави, размирникът, най-опасният султански душманин!“
По външната каменна стълба се изкачиха на кулата. Спряха на връхната площадка. Утринният вятър ги брулна с цялата си сила, та Али бей се загърна плътно в наметката си.
Дълбоко под нозете им искреше морето, ширнало се като тепсия от кръгозор до кръгозор. Сякаш бяха се изкачили в коша върху мачтата на огромна гемия. Отвред море — отпред, встрани. Само назад, към север, опасаният със зъбестите си стени град бе полазил със сблъсканите си къщи по тесния провлак — изтънял, изтънял, та сякаш ще се скъса от напора на талазите, що подядат темелите му. И тъй Килгра бурун не приличаше на къс суша сред морето, а на заседнал до брега огромен каменен кораб. Слънцето се бе поиздигнало над кръгозора. Искрящото му отражение се бе отделило от морето, доближило брега. И блестеше като сребърен остров сред ярката водна синева, над която прелитаха със сънливи помахвания окъснели гларуси. В пристана, на завет от източния вятър, също дремеха привързаните към проядените от червеи пънове търговски галеати и бойни кораби. Подранила за някъде, навлизаше в открито море каторга с широко размахани гребла, отгоре, отвисоко, наподобила забързана скрипя.