Выбрать главу

Калина беше влязла отново при ранения, който простенваше изрядко, но все не идваше в съзнание.

Дон Рикардо се изправи на вратата.

— Лодка със сам човек. Дава знак да я изчакаме.

Калина излезе навън. Не видя никаква опасност — един човек, какъвто и да бъде той, не би могъл да заплашва цял пиратски кораб.

— Да го вземем! — реши тя.

Веслата загребаха обратно, намалиха хода, задържаха на място тежката галера. По спуснатото въже на борда се изкатери пъргаво с дървеното си моряшко сандъче човек на средна възраст с черна прошарена брада и оредяла коса.

Той падна на колене пред девойката.

— Сеньора! — промълви морякът. — Спасете ме!

— Какво има?

— Инквизицията! Гони ме!

Дон Рикардо се вмеси в разговора:

— А за какво ви гони?

— Не знам, месер. Невинен съм!

— Знам, знам! Все сте невинни, еретици и неверници!

— Кълна ви се, месер! Нищо не съм сторил! Помогнете! Друга надежда нямам. Само вие!

И посегна да целуне полата на Калина.

— Нима искате да ме опекат на кладата?

Девойката потръпна. Споменът за зловещото зрелище дълго още щеше да я измъчва.

— Поне кажете кой сте! — запита тя.

— Андреа, сеньора! Майстор Андреа, корабен дърводелец.

Омекна и подозрителността на дон Рикардо. Откак загина Хуан Мавъра, корабът бе останал без дърводелец, все едно без майка. Наистина мнозина опитваха да го заместят, чукаха с брадвите, мъчеха се да оправят мачти, весла и обшивки. Но все си личеше, че отдавна майсторска ръка не се е докосвала до галерата. Затова дърводелецът на някои кораби по старшинство следва направо подир капитана. Но и там, където не е втори, той е все от най-важните, от началниците на борда.

— Да остане! — склони и дон Рикардо.

После се обърна към новия член на екипажа.

— А знаете ли, месер Андреа, къде сте попаднали?

Дърводелецът го прекъсна:

— Аз имам нос, сеньори.

Наистина по големина носът му беше забележителен.

— Подушвам отдалеч. Искам пай наравно с кормчията!

Дан Рикардо го хвана за раменете и го обърна към морето.

— Адио, месер дърводелец!

Майстор Андреа се усмихна хитро.

— Добре, месер кормчия! Натясно съм. Каквото дадете.

Корабът вече бе излязъл в открито море. Чайките го напускаха една подир друга. Морето налиташе срещу вълнореза ту кристално хладно и безчувствено, ту свръхжизнено като дишащо чудовище.

Калина влезе в каютата при болния, смени кърпата на челото му и седна на столчето до леглото. Бранко се бе поуспокоил, дишаше равномерно. Види се, помагаха мазилата на бръснаря.

Девойката излезе отново на палубата. Подпря се на перилата. Замисли се — за Калиакра, за Хасан бей, за баща и.

И сълзите изпълниха очите й.

Не усети кога е застанал до нея дон Рикардо.

— Дона Калиакра! — рече той тихо. — Всеки има нещо, за което плаче. Тая вечер и аз плача. Напомни ми тоя дърводелец моята мъка. Човек само губи. Всеки нов ден — още един ден загубен живот.

Тя не отвърна. Пред чужденеца овладя болката си, преглътна сълзите. Имаше твърдостта да ги преглътне.

Дон Рикардо добави:

— Вие имате цел. Хубаво е да имаш цел. Но постигнеш ли я — пак губиш. Губиш целта в живота. Аз също имах някаква цел: да убия дон Мигуел и инквизитора, които ме опропастиха. И я постигнах. Отмъстих си, прекарах ги през божия съд — през огън, да проверя като тях дали са били праведни. Не оцеляха… И аз пак изгубих, изгубих целта на живота си…

Калина не го доизслуша. Не й се щеше повече да слуша друга горчилка, да притуря чужда горчилка към своята. Прибра се в каютата при ранения.

Навън неусетно притъмня. След вечеря свободните от вахта матроси се събраха на задната палуба. Гребците отдавна бяха заспали.

Тъпанът беше затихнал. Затова те, волните пирати, можеха да си побъбрят преди сън. Нов ред имаше при Дугуня, не като при капитан Николо.

Отначало Калина не ги слушаше, потисната от своята мъка. После неусетно даде ухо. Това бяха все морски вълци, видели и патили. Че за какво ли не говориха тая вечер — кое видели, кое само подочули.

Както изглежда, най-много знаеше въжарят:

— Нали сте чували за Индия? Там е ходил Марко Поло от Венеция. И Фра Одорико. Та те написали книги и някои са ги чели. Там живеела птицата „рок“. Толкова била голяма, че носела на малките „рокчета“ в гнездото си цели слонове.

— А какво е слон? — запита някой.

— И слонът живее в Индия. Един слон тежи колкото десет бика. Рогата му не са на челото, като на нашите бикове, а — в устата. Ръката му пък излиза от носа.

Никой не помисляше да се засмее. Всички бяха чували — Индия е страна на чудесата.