— Там се срещал и единорогът. Той набучвал по няколко слона на рога си, като шишчета.
— Ей! — възкликнаха слушателите. — Едно шишче десет бика!
— Имало и истински дракони, не само нарисувани по черквите като у нас. Те на нищо не приличат. Един абат донесе малко драконче, изсушено, както изсъхват изхвърлените на брега морски звезди… Какво знаем ние? Имало змии с еленови рога…
Втори не можа да се стърпи. Прекъсна го:
— Аз пък съм слушал друго. За страната на свети Тома. Там живеели джуджета високи една педя и редом с тях великани колкото кулата в Пиза…
Трети превари и него. Всеки искаше да покаже какво знае.
— Отвъд Джебел Тарук, Херкулесовите стълбове, почва морето Океан. Там плували морски змии дълги повече от миля. Гълтали цели кораби наведнъж. Имало и костенурки като острови, които изплували от дъното през пет века. А най-страшното било друго — морските плъхове. Докато се обърне веднъж пясъчният часовник, те можели да прегризат и най-здравия корпус. Да те пратят по дяволите…
Главата на Калина се замая от всичко, което чуваше. Какво знаеше тя, клетата, освен Калиакра, освен кръчмата и робията?
А моряците, веднъж развързали езиците, не спираха. Някой подхвана нов разказ:
— В морето Океан имало едни острови, плаващи острови. Днес ги има — утре ги няма. Островите на свети Брандан. Там нямало такива чудовища, ама хората били съвсем различни от нас. На едни от тях ушите били толкова големи, че като спели, се завивали с тях като с одеяла. Други били еднокраки, ама си ходели спокойно без патерици. Трети пък — с много крака, като октоподи. Имало и двуглавци…
— А пък в земята на свети Йоан хората били като нас. Само дърветата им били различни от нашите. Едни давали едновременно мед, вино и вълна, по други пък растели риби със златни зъби. Имало и такива, които вместо круши и ябълки раждали мъже и жени, свързани за клоните с пъпните си върви…
При всяко ново чудо присъствуващите изказваха шумно удивлението си. Ала най-невероятно им се видя туй, що им разправи корабният платнар:
— Ще ви кажа нещо, което сам, с очите си съм го видял. Не като вас — чули-недочули. Ходил съм. Далече на изток има град Баку. Хората там изцеждат масло не от маслините, а от земята. От черната пръст. Това масло се казва „нафт“. Хората си светят с него, правят разни магически лекарства…
В това време Бранко простена, Калина се надвеси да оправи възглавницата му.
— Вода! — прошепна той.
Тя му поднесе билковата отвара, която бе оставил бръснарят.
След малко той пак отвори очи. Усети люлеенето на кораба.
— Къде сме?
— На път — отвърна глухо Калина.
— За къде?
Тя стисна устни. Отдавна бе потискала волята и чувствата си.
Повече не можеше да се сдържа. Зари лице в одеялото му и се разрида:
— Бранко, не ми се сърди! Моля те! Не мога без него!
Той знаеше за кого говори тя. Притвори отново клепачи, сякаш пак се унесе в треската. Мина много време, преди да й отвърне все тъй като насън:
— Само че преди това трябва да свършим друга работа. Аз имам да плащам дълг.
— Какъв дълг?
— На капитан Николо, на Хуан Мавъра, на Червения Ханс. Ние не сме аристократи, та да се ограбваме взаимно. Не сключваме писмени договори като кралете, та да ги нарушаваме после. Пиратът не престъпва дадена дума пред друг пират.
Калина сподави въздишката си, разбрала, че родният Понт отново се отдалечава.
— Къде ще ходим, Бранко!
— Към Генуа! Там, на час път от пристана, има рибарска колиба. Стар контрабандист е Карло. Той ще даде пайовете им на вдовиците и сираците.
Неусетно се бе развиделило. Заревото на деня се надигаше от изток, както се нажежава капакът на опалена пещ — отначало се чудиш дали наистина огънят гори, после леко поруменява, зачервява се все повече, докато накрая заблестява нажежен до бяло.
Вахтеният от вранското гнездо се провикна:
— Платно по курса!
Бранко изведнъж отвори очи. Опита да даде заповедта си както по-рано, отривисто и сърцато. Ала от устните му излетя слаб шепот:
— Курс по платната!
Закашля се, после опита да се засмее:
— Май че не съм за абордаж. Но трябва! Обещах на момчетата, след като свърша работата на княз Асен, да плячкосам богат кораб.
Калина се изправи.
— Щом трябва, ще командувам аз!
Той погледна огнените й очи. Така римуваха по картините войнствените девойки — амазонките. И светите мъченички, когато тръгват към арената. Калиакра можеше да бъде амазонка и мъченичка.
Тъпанът се обади. Учести ритъма си. Веслата се размятаха. Започна преследването.
— Много ми върви! — пошепна Бранко. — Ето и вчера! Друг да беше на моето място, отдавна да са го оглозгали акулите край Остия. А пък аз… Само с тебе не ми потръгна.