— Хасане! — реши се той накрая. — Идвам и за друго. Провожда ме Али бей. Трудна заръка, ала няма как. Друго не остава — ще те набучи на кола. Ей тъй за нищо зян ще станеш.
— Знам!
— Заръча ми беят, знаел си нещо — алтън пещера!
Асен изтръпна. Откъде пък бе научил? На двамина беше известно само освен на Асена: Бранко и Семир. Кой ли бе станал издайник?
Моллата додаде:
— Туй иска беят. Ако му кажеш къде е, жив и здрав ще се отпусне.
Асен премисляше трескаво. Стиснатите му челюсти почти изскърцаха:
— Слушай, хаджи! Кажи томува, що те е пратил, така! Не се продава княз Асен Добруджаоглу. Не иска такваз дена за своята кожа. Не са негови алтъните — за народа ги е нарекъл, за свободата му. Няма да ги даде на народен изедник, силата му да укрепва!
Хаджи Махмуд се приведе още по-ниско:
— Смири се, Хасан бей! Тоз народ няма да види свобода. Дето е стигнал байракът на Пророка, назад няма да се върне, все напред ще върви. Уварди си младия живот! Не се затривай, Хасане!
Асен не го доизслуша.
— Хаджи! — рече той. — Кажи му що съм ти поръчал. И не ме споменавай със зло! Иди си, хаджи!
Моллата разбра. Надигна се с въздишка и на прага се обърна.
— Все туй се чудя — как надвихме тоя народ, как надвихме таквиз челик мъже?
И излезе.
Асен отново се сви в плявата. Сега вече сънят не идваше, разгонван от ужаса и страха, както ястреб разгонва орляк гълъби. Една е смъртта в боя, когато и ти имаш сабя и здрава ръка, друга — така, като добиче в кланница.
Вратата отново се отвори. Тъмничарят пропусна да влезе втори посетител. Беше поп Ставрос.
— Бог да бди над тебе, Асене! — благослови той.
Асен настръхна. Още не бе забравил: отрече се тогава поп Ставрос от общото дело и както говореха хората, продължил от амвона да поучава народа на боязън и покорство. Божието богу, кесаревото кесарю. А нали тъкмо туй целеше и Евнух бей: боязън и покорство?
Не отвърна на благослова му. Загледа го със свити вежди. Досещаше се какво ще му каже попът. Уж за причастие е изпратен, а то, и той да поразпита за съкровището.
Поп Ставрос се наведе и пошепна, задъхан от вълнение:
— Праща ме беят.
— Знам! — сряза го Асен. — За златото, нали?
— За него, чадо! Уж да те причестя, а то да те подмамя. Божем християнин, да кажеш пред смъртта си къде е богатството. Нали няма да го отнесеш на оня свят? Пък аз уж да го кажа на крал Владислав.
— Мръсна лисица! — изхриптя затворникът.
Внезапно поп Ставрос свали расото си, метна го на раменете му, нахлупи му калимавката си.
— Стани, княже! — рече той. — И бягай с моите одежди! Горе, на Лобната кула, в ъгъла, съм скрил въжето. Спусни се с него!
Асен не можеше да повярва:
— А ти, отче?
Поп Ставрос не отговори направо:
— Владислав Ягело с цар Фружин и Янкул воевода са минали Туна при Оршова. Бързат насам. Кръстоносен поход! Превзели Флорентин. И Белград. И Северин. С много рицари, бомбарди и чешки коли.
— Накъде отиват? — промълви слисан Асен.
— В Българско, ама къде точно, не зная. Скъсали договора със султана, що го подписа в Сегед Балтаоглу.
Осъденият стоеше смаян от постъпката на гръцкия свещеник, още по-смаян от чутата новина.
И все пак повтори въпроса:
— А ти, отче? Какво ще стане с теб?
— За мене не мисли, княже! Какво съм аз? С мен и без мен — все това. Стар съм аз, чадо. Сега ти си нужен на народа, не аз.
Отвън чаушът изгуби търпение:
— Хайде, кешиш ефенди!
— Ида, ида! — отвърна сепнат поп Ставров. — Не губи време, княже! Всичко ще провалиш, ако се бавиш още!
Това беше възможност, която никога не се повтаря. И Асен реши. Облече расото, нахлупи калимавката и излезе.
Без да го погледне, тъмничарят тръгна пред него. Ей това чакаше беглецът. Той се метна на гърба му и с един замах, в който вложи цялата сила на отчаянието си, блъсна главата му в зида. Турчинът се свлече без стон в краката му.
Асен го повлече към килията, намъкна го вътре, издърпа му дрехите и бързо ги облече. Върна расото и калимавката на спасителя си и го подкани:
— Хайде, отче! Ще бягаме заедно!
Поп Ставрос не изчака втора покана.
Двамата се измъкнаха в коридора, озърнаха се и като не видяха жива душа, забързаха към килията на Звездена. Пред вратата й дремеше клекнал друг тъмничар. Той се учуди, като ги видя.
— За причастие! — рече свещеникът, усещайки как се вдървява от страх и напрежение езикът му.
— И нея ли? — запита турчинът.
Обади се и предрешеният Асен:
— И нея я! И тая гяурка!
Тъмничарят се обърна да отключи. Издебнал тоя миг, Асен го съсече с ятагана си. Прекрачи го да влезе в килията.
Поп Ставрос се прекръсти прежълтял.
— За народа, господи! — пошушна той. — За вярата! Прости му! Насилникът не разбира от добро — само от насилие.