Само след миг Асен се показа, понесъл на ръце пребледнялата девойка.
— Бързо, след мен!
Свещеникът го последва.
Тримата минаха през вътрешната вита стълба и се покачиха навръх Лобната кула, отдавна вече занемарена. Защото в миналото Кадъ Мустафа рядко наказваше със смърт, а сега Евнух бей предпочиташе мегдана, да гледа народът и да трепери.
Поп Ставрос дотътри дългото намотано въже. Асен го завърза за един каменен зъбер, а другия му край омота около раменете на девойката.
Звездена се спря.
— А другите?
— Първен ще пусна вас двамата, да не стърчите на кулата. Тогава ще се върна за тях.
Тя прекрачи стената, увисна над бездната, зави й се свят пред страшната шемет, докато Асен, прекарал въжето около кръста си, я спускаше бавно надолу. Тъмно, невидимо и безкрайно, морето пъшкаше глухо дълбоко под нея, където едва прозираха сънливите му тръпки. Единствени белезникавите кипвания на вълните върху подводните зъбери подсещаха за стаената му мощ. Ще речеш, не воден плисък, а мигновено озъбване, сподавено изръмжаване.
Поп Ставрос не спираше да се кръсти и да си мърмори:
— Прости и на мен, грешника!
Най-сетне Асен усети как въжето олекна. Издърпа го нагоре и върза свещеника. Почна да спуска и него.
Морето, досега черна смола, се събуждаше бързо. От изток дрезгавината на предутрото изсивяваше. Просветваше и водата. Смолата се превръщаше в стомана, после в сребро. Над кръгозора се наслояваше мътна лилава омара.
Най-сетне, задъхан, Асен усети олекването на въжето. Изтегли го бързо. Не опита дори да погледне, нито да извика. От нависналата скала нито щеше да ги види, нито да ги чуе. Спокоен беше. Както се бяха уговорили, Радул Влаха щеше да ги отведе веднага на кораба, дори насила, в безопасност.
Предстоеше му още една задача — да освободи останалите. Не стореше ли това, в изблик на ярост Евнух бей можеше още днес да ги избие.
Той се спусна по стълбата, все тъй преоблечен като турски занданджия. И тръгна по подземния коридор с уверена, доколкото му се удаваше, спокойна крачка.
Под килията имаше пост. С нахлупена ниско чалма, Асен притича към него.
— Бързо! Гяурите са избягали!
Турчинът се сепна и се спусна подире му. А това беше целта на Асен — да го вкара в килията. Не успя. Изглежда, турчинът се досети нещо — отдавна служеше в Килгра, познаваше хората. Дори така забулен, успя да го разпознае. Врътна се назад и побягна към изхода, като викаше, пресипнал от страх:
— Насам, насам! Хасан бей е избягал… Хасан бей…
Асен се спусна подире му с оголен ятаган, ала се убеди, че не ще го догони, затова се обърна и хукна назад, към кулата. Изкатери се на площадката. Хвърли въжето в бездната и прекрачи зида. Не успя. Четата от десетина яничари се хвърли отгоре му. Заловиха го за ръцете и го издърпаха горе. Той дълго се бори с тях, с одесеторени сили от гнева и отчаянието. Рита, удря с глава, хапа със зъби, можа дори да се отскубне и посегна към изтървания си ятаган. Но те се метнаха отгоре му и го затиснаха, овързаха го като пашкул със същото въже, от което преди малко той бе очаквал свободата си.
Небето беше изсветляло съвсем, оцветено на чудни ивици в най-нежните тонове — някаква млечна резеда и матово сребро, които се претопяват в тъмно олово. И неусетно преливат в морето без граница, без преход — в утринното море, наслоено и то в същите багри. Само над още неизгрялото слънце се разгаряше румен ореол. Гларусите се разбуждаха и политаха сънени над вълните.
Яничарите предпочетоха да понесат на ръце непокорния си пленник, вместо да го развързват и да го оставят сам да върви. Отнесоха го в килията му и го хвърлиха на каменния под.
Коварството на генуезците
Здрав беше Бранко Дугуня, жилав като буките, които растяха по сръбските балкани. Оправи се за няколко дни и „зачерви гребена“ — както сам се шегуваше със себе си. Пое командата на кораба. Остави при контрабандиста Карло край Генуа дяловете на загиналите пирати, после на юг от Сицилия опразни трюма на една масърска гемия, върна се в Падуа да продаде стоката и пленените сарацини, раздели парите между екипажа и отново тръгна на път, след като остави неколцината моряка, на които им бе дотегнал опасният печалбарски занаят.
Наближаваха Галиполския пролив. Калина не му бе споменавала повече ни дума за това, ала Бранко не бе забравил обещанието си. Тя понасяше мъжки трудния дял на моряка. Почти измести кока от кухнята, следеше по-строго от боцмана за чистотата. По неин съвет Бранко трябваше често да наказва ту тоя, ту оня за упоритостта им да не мият кубрика и каютите, защото бордовият таласъм щял да се разсърди и да стори кон знае какви страхотии. По-чудно беше друго — Калина се биеше като мъж, а кой знае дали не и по-добре от мъж. Първа скочи на сарацинската гемия при Сицилия и увлече след себе си поразколебаните от неочакваната съпротива пирати.