— Наричат я Генуа на Босфора — обади се пак дон Рикардо. — Като бръшлян е обвила умиращия град, готова да заеме мястото му.
Пера изостана назад. Галерата навлезе в Босфора, но спря, щом наблюдателят от мачтата изкрещя:
— Проливът задръстен с кораби!
Дълго се двоумиха пиратите що да сторят, докато край: тях мина малка гръцка гемия.
— Кои са тези? — запита Бранко.
— Генуезци! — отвърна рибарят и отмина. Явно не му беше по вкуса този разговор.
Тръгнаха отново. Нали трябваше да предадат поръчението на кардинал Франческо? И колкото повече приближаваха, толкова повече нарастваше смутът в сърцата им.
Между двата сближени бряга сновяха безброй плавателни съдове, същински мравуняк. Откъм Анадолухисар се мъкнеха тежко, дълбоко потънали кораби, наблъскани с коне, камили, коли и хора. Блестяха на слънцето шлемове, брони и копия. Бреговете бяха осеяни с шатри. Димяха огньове, препускаха конни отряди, влачеха се мудно обозни коли и обсадни машини. А в обратна посока, откъм Румелихисар, се връщаха олекналите празни кораби, за да бъдат натоварени отново.
Забелязал ги навреме, един стражеви кораб под сребърен флаг с червен кръст забърза да ги пресрещне, насочил насреща им заредените бомбарди, катапулти и балисти. От дървените кули надничаха генуезките бойци с кръгли шлемове и с алебарди в ръце, готови да ги обсипят с камъни и запалителни стрели.
— Какви сте вие и какво дирите тук? — запита на арабски груб глас.
Чак сега Бранко се сети, че не бе свалил мамелюкския байрак. Той даде знак да издигнат на негово място генуезкия флаг. И извика:
— Търговска галера на капитан Николо Паолини, бог да го прости. Замества го капитан Бранко Вучич. Носим послание до адмирала ви от Негово преосвещенство кардинал Франческо Алберто Кондолмиери.
След кратко мълчание дойде отговорът:
— Следвайте ни!
Капитан Дугуня се прехвърли върху борда на генуезкия адмирал и бе отведен пред него. С поклон, какъвто се полага на светско лице, той му предаде думите на папския пълномощник.
Адмиралът разпери безпомощно ръце:
— Късно сте дошли, месер Бранко!
Дугуня се досещаше, че наистина е закъснял. А може би и да бе дошъл навреме, ходът на събитията нямаше да бъде променен. Но трябваше да запита:
— Защо, ваша светлост?
— Защото армията на султан Мурад е вече на европейския бряг. Превозих я аз.
— Но светият отец? Споразумението между него и дожа на Генуа?
— Едно са споразуменията там, в Италия, друго — в кипежа. Тук решенията се променят. Защо да не взема златото на Мурад, когато ми дава по един венециански дукат за всеки превозен войник? Знаете ли колко прави това? Петдесет хиляди дуката! Заявявам го гордо, аз обезкървих султана. Защото война без злато е детска игра на войници. И така обезкървен аз ще го пусна тогава срещу Владислав.
Сред свитата на адмирала Бранко зърна случайно едно познато лице — Алдо Аскони, когото бе видял в кабинета на кардинал-канцлера във Ватикана. Но преди да му направи знак, абатът изчезна в множеството.
Адмиралът продължаваше да му обяснява търпеливо, доволен от себе си и от своята убедителност:
— Допускате ли, че тези азиатски пълчища ще устоят срещу рицарите на Владислав? Ако не ги бях пуснал, безсъмнено кралят щеше да очисти по-лесно полуострова. Но главната сила на Мурад щеше да се запази тук, в Анадола, в дома му. И утре пак щеше да нахлуе. А така, във враждебна страна, с лош подвоз, без злато, султанът ще загуби войната. В това не се съмнявайте! Ще бъде сразена главната сарацинска мощ. И тогава пътищата ни през Проливите ще станат сигурни, незастрашавани от капризите на тези варвари.
Бранко слушаше думите му, занемял пред логиката на коварството. Нямаше съмнение, попаднал бе, както казваше дон Рикардо, сред голямата игра, която се играеше в света, в средището на борбата за световните търговски пътища, в тая борба, където няма морал, където всичко се цени според печалбата, и където пред цената на златото се обезценяват простите човешки норми за добро и зло, за чест и низост.
— Ваша светлост! — промълви той с пресъхнали устни. — Негово преосвещенство ви моли да му изпратите вашия отговор.
— Чрез вас ли, месер Бранко?
— Не, по друг начин. Аз ви моля да ме пуснете към, България!
Адмиралът даде съгласието си:
— Щастливо плазане, месер! Считам се задължен да ви поздравя за смелостта да стигнете дотук! И ви благодаря за посланието на Негово преосвещенство!
Вече на своя кораб, Бранко не можа да сдържи гнева си.