— Тия продават християнския свят! — почти изплака той, пред помощника си и пред девойката.
Дон Рикардо поклати глава.
— Говорили сме често, капитане. Всичко е все заради тия Проливи. Заради търговския път с Изтока. Кой да го владее…
— Не виждат ли, че иде и техният ред?
— А вие: сърби, българи, гърци? Не насъсквахте ли и вие турските орди срещу всеки от съседите си?
— Ние нямахме пример.
— Никой не се поучава от историята. Всеки смята, че за него историята няма да се повтори.
Той се замисли малко, преди да добави:
— Това не им е за пръв път. Когато преди двадесетина години Византия опита да отслаби Мурада със съперника му Лъже Мустафа, пак те, генуезците, превозиха султанската войска, та да смаже размирника. Кому не е известно, че все заради злато доставят и на Египет оръжия, кораби и всичко, което му е нужно за войната срещу кръста. Та те им продават и деца християнчета за попълване редовете на мамелюците. Защо се чудите на това, което става днес? То е малък ход в голямата игра. Генуа изтръпва, като си представи, че Владислав би могъл да стигне Босфора. Една мощна Унгария ще затвори Проливите за генуезката търговия. На тези брегове трябва да живуркат хилави държавици. А Владислав, дори ако победи султана, ще бъде тъй изтощен, че няма вече да заплашва никого. Във всички случаи Генуа ще преговаря с отслабен владетел на Проливите. Все същото ще бъде и ако победи Мурад. Сигурен съм и в друго — че бомбардите, с които турците ни обстрелваха, са купени пак от генуезците, пак срещу злато…
Предсказателката
Боилът Семир, един от малцината благородници в свитата на цар Фружин, го бе последвал и в похода му с крал Владислав. Следвал го бе от Унгария, където му бе съобщил за Асеновото съкровище, до Оршова, Видин и? Никопол.
И ето го! Той стоеше сред лагера на кръстоносците и гледаше пред себе си обсадения град, откъдето само преди няколко месеца го бе спасил с риск за живота си рибарят Смил. Върху каменните му стени турците бяха наковали дървените скели и ги бяха обшили с кожи за защита от гюлетата на балистите и бомбардите. Бяха натъкмили своите метателни машини, големите казани за вряло масло, навесите срещу запалителните стрели. Яничарите бяха запълнили терасите на стените като мравки, а шлемовете и броните им блестяха ослепително под слънчевите лъчи.
Долу, отвъд рова с вода, на катапултен изстрел, бяха свили обръча си обсадителите. Наредени бяха на изходните си позиции стенобитните машини, костенурките с оловните тарани за разбиване порти и стени, подвижните дървени кули с готовите за прехвърляне върху стените мостове, дългите стълби. От другата страна пък, откъм платото, бяха строени в полукръг бойните коли на чехите, готови да осуетят всеки опит за нападение в тил. По средата се белееха разпънатите палатки на кръстоносците. Там редом с тях бяха и коневръзите, на които потръпваха и цвилеха нетърпеливо тежките рицарски коне. Навред в тесните междини на това струпване се тълпяха хора: рицари и оръженосци, стрелци и коняри, свещеници и навързани с вериги пленници, които сечаха дърва за огньовете, копаеха ровове преместваха на нови позиции бойните машини. Войскарите стягаха оръжията си, кърпеха се, превързваха раните си, играеха на зарове или дремеха, затоплени от случайно проблясналото през облачната завеса слънце.
Та от каква ли народност, от кое ли племе не бе набирал армията си Владислав Ягело? Имаше и поляци, и маджари, и хървати, чехи, власи, българи. И каква ли носия не се мяркаше в лагера, какво ли въоръжение — като почнеш от тромавите скрити в желязо от носа до петите рицари, та стигнеш до облечените с кожуси и кожени калпаци вместо ризници и шлемове българи-стрелци, И оръжия: копия, алебарди, куки, мечове, аркебузи, самострели, лъкове, боздугани, та дори вили и тояги.
Всичко това беше добре, така изглежда всеки боен лагер, със същата привидна суетня и глъчка. Лошото беше друго. Издаваха го още димящите развалини на срутените къщи извън крепостните стени. Това беше външният град, в който живееха никополските занаятчии и лозари, рибарите и бедняците, предимно българи и малко власи — значи също християни. Нощес тълпи кръстоносци нахлуха в крайградското селище и го опожариха. Не пощадиха ни една къща. А къщите бяха на тия, които доброволно се присъединяваха към Владиславовата армия, даваха й конете и силите си, разузнаваха за нея или водеха интендантите й за храна и топливо.
Семир се запъти към палатката на краля. Там, на малката площадка пред нея, щяха да съдят заловените мародери. Под разкошен червен балдахин седеше на походния си трон самият крал, голобрад младеж с блестяща позлатена броня, отложил настрана рицарския си шлем, с открит поглед на преждевременно възмъжало лице. От дясната му страна се бе подпрял на меча си главнокомандуващият на сборната войска, трансилванският воевода Ян Хунияд, намръщен и суров воин с увиснали дълги мустаци, който дори и тук не бе свалил шлема си. Зад гърба на краля, седнал така, че винаги да се приведе към ухото му, се виждаше кардинал Юлиан Чезарини, папският легат, съветникът на краля, живата връзка между него и разнородната му армия, волята и душата на целия кръстоносен поход. А от лявата му страна, малко по-назад, се бе отпуснал уморено на походния стол стар белобрад мъж, единственият сред западното рицарство, облечен в древната одежда на български болярин. Седеше самият цар Фружин с умислен поглед, някак чужд в родната страна сред множеството на чужденците. Наоколо се тълпяха първенците на похода: епископите на Егер и Варад също в брони, с епископски жезли в ръце, и останалите разноезични благородници.