Пред тях стояха с наведени глави, обкръжени от стражите трима кръстоносци и чакаха присъдата си.
— Защо палихте хорските къщи? — запита кардинал Чезарини.
Единият от тях отвърна с глух глас:
— Казваха, че имало злато.
— Какво злато?
— Тук някога била царска столица и имало скрито съкровище.
Семир неволно кръстоса поглед с Фружин. И прочете в очите му същото досещане, което бе осенило и него.
— Кой ви го каза? — натърти кардиналът.
— Всички говорят така.
Тогава се обади и кралят. Гласът му прозвуча по-глухо, по-измъчено от гласа на подсъдимия:
— Знаете ли моята заповед? Забравихте ли, че забраних да се плячкосват църкви и български домове?
— Знаем!
— А помните ли с какво наказание ви заплаших?
Тримата вдигнаха умолително погледи.
Владислав преглътна и изведнъж реши:
— Няма аз пръв да отменя заповедта си! Отведете ги! Смърт чрез посичане! Пред всички! За назидание!
Стражите ги повлякоха. Тълпата се разпръсна.
Владислав поклати глава.
— Касата е празна. Заплата не са получили вече цял месец.
Фружин се приведе към него:
— Още малко, ваше величество! Скоро ще имаме.
— Вярвам, цезар Фружине. Но знам: безчинствуват наемниците, защото никой не иска да се бие даром. Нали затова ме изоставиха и моите полски рицари? Защото не им платих със злато. Макар че си бяха окачили кръстоносните знаци, макар че кардиналът им даде папския благослов. И греховете им опрости. Остана ми да разчитам на Хунияд, на неговата войска. Остана ми да се осланям на селяни, бедняци, селски попове, гладни студенти и скитници монаси.
Обхванал с длан бръснатия си подбрадник, Ян Хунияд промълви замислен:
— Не само заради заплатите, ваше величество. Друго прозира тук — умисъл, добре скроена, хитра. Някой цели да ни спречка с местните жители, да се отдръпнат от нас българите. Затова с такива слухове насъсква солдатите за плячка. И аз го чух. Не за вярата сме били тръгнали и ние, а за златно съкровище, заровено край Никопол. И не само това. Заловихме вчера българи, убили петима наши фуражири. А когато цезар Фружин ги разпита, излезе, че са турци, само че с български носии. Надявали са се да не ги различим от българите. Тези слухове трябва да прекъснем, кралю! Да издирим кой ги пуска!
Внезапно откъм полето долетя на запенен кон, облечен в броня, вестоносец. Скочи от седлото и се поклони.
— Ваше величество, през Дунава преминава влашкият воевода с кавалерията си.
Смръщеното лице на младия крал в миг се разведри. Грейна в усмивка.
— Аз пък помислих, че се е отказал!
Той се изправи.
— Драги Янош, идете да го посрещнете! Всеки съюзник трябва да получи почестите, които заслужава!
Ян Хунияд се метна на седлото, пъргав като младеж, и препусна към реката. Другите останаха пред кралската палатка да го изчакат.
Крал Владислав пак се обърна към българския цар:
— Ето и Влад Дракула дойде! Нужно ли е да обсаждаме повече Никопол? Да губим време?
— Аз смятам, не! — отвърна Фружин. — Никопол с костелив орех. Не току-тъй баща ми потърси два пъти убежище зад яките му стени. Неслучайно и Сигизмунд тук пречупи меча си. Отдавна беше то, половин век изтече оттогава. Но Никопол си остава все същата непревзимаема твърдини.
В разговора се намеси и кардинал Чезарини:
— Но как? Да оставим вража крепост в тила си?
— Яка е крепостта, Ваше преосвещенство, не гарнизонът й. Без крепостта, на открито, войската й няма сила. Ето и Мехмед Фирузбейоглу, беят на Никопол, колко пъти опитва да ни удари в гръб и все го разгонваме. Силата му е зад стените. Понякога е потребно да се учим и от враговете. Погледнете турците! Заобиколиха Цариград. И нехаят, че имат в гърба си крепост къде-къде по-могъща от Никопол.