— Нямам нищо скришно, бабо. Гледай ми пред всички!
Тогава тя се обърна към стражите си:
— Донесете ми от дома бакъреното менче! Изписаното, кованото. Налейте го с чиста водица! От Самодивското кладенче.
Когато задъханите от бързане войници донесоха медника, тя го положи грижливо пред себе си, клекна и впери поглед в него, притиснала с палци слепите си очи. Устните й зашепнаха неразбрани заклинания, главата й се замята наляво-надясно. Краищата на разпуснатата й черна забрадка се разлюляха като врански крила. Очите й се окръгляваха, изпъкваха, сякаш напираха да изскочат от орбитите си, с разширени зеници, блеснали диво и зловещо.
— Виждам, виждам! — зашепнаха посивелите й устни, между които бе избликнала пяна. — Аз виждам, болярино! Виждам голяма битка, грозна рат. И люде. Челяк до челяка. Юнак до юнака. И копия, и мечове. И стягове — с кръстове, с полумесец. Кон с кон се блъскат, щит с щит, гърди с гърди. Кръв се лее, потоци от кръв. Поток към потока — цяла кървава река. И натъркаляни глави по земята. Като калдъръм.
Тя млъкна да си поеме дъх, без да откъсва очи от котлето. После отново заговори с кресливия си старешки глас:
— И още нещо виждам, болярино. Един млад крал убит! И главата му набучена на копие! Людете с кръстовете бягат. Пръскат се. И леш, леш. И начупени мечове. И захвърлени щитове. Не ходи там, болярино! Ако милееш за невеста, за челяд… Не ходи…
Очите й се обърнаха, бялнаха се като ослепени. Пяната в устата я задави. Тя захъхри, посиня и изведнъж се гътна възнак.
Семир неволно погледна към краля. Видя го изпънат като вкаменен, с побеляло като платно лице, изгубило последната си капка кръв.
И все пак Владислав беше роден крал. Той надделя ужаса си. Дори запита дръзко:
— Е, войводо? Какво ще отговорите след тая прокоба?
Пребледнял беше и Дракула.
— Какво да ви кажа? Всички чухте отговора на съдбата. Няма да дойда, кралю. Ала туй, що съм обещал, ще изпълня. Оставям ви пет хиляди конника.
Замълча за малко. И добави:
— Аз пак ви казвам. Млад сте, ваше величество. Имате време за подвизи. Върнете се, дорде не е станало късно. Наберете нови сили!
Владислав отвърна:
— Мълчете, Дракула! Аз ще вървя! Дори срещу гибелта си! Клетва съм дал — пред бога, пред рицарската си чест.
В туй време предсказателката бе почнала да идва на себе си. Надигнала се бе, приседнала, с присвити колене, върху които бе опряла сбръчканото си, изпосталяло лице с още неугасналите безумни очи.
Тогава Семир си припомни. Припомни си оная страшна нощ преди няколко месеца, когато се бе приютил ранен и трескав в колибата на рибаря. Спомни си приведеното над леглото му старешко лице. И я позна. Това беше билярката, която го излекува и го предаде. Тя беше, никоя друга.
Семир изпрати един войник да повика веднага телохранителя му.
— Смиле, тая ли е? — запита той.
Някогашният рибар кимна:
— Тя!
И докато царедворците стояха зашеметени от грозното пророчество, Семир пристъпи напред.
— Я ме погледни! — рече той сурово. — Хубаво ме погледни! Спомняш ли си кой съм аз? И какво зная?
Тя вдигна поглед. Трепналото огънче в очите й издаде, че се бе досетила и тя. Но се овладя, не издаде уплахата си.
— Аз тъй не познавам — рече тя тихо. — Да отгатна, трябва да надзърна в медника. Тогава ще ти река, що ти е отредил бог.
Той я пресече грубо:
— На мен сега няма да гадаеш. А на себе си. Какво са отредили тебе орисниците?
На дързостта му тя отвърна с дързост.
— Виждам се мъртва — изсъска Секуза. — С изцъклени очи. И няма кой да ги затвори.
После го прониза с острия си поглед.
— Виждам и друго! Запомни! Три дни след мен ще умреш и ти, боиле! Точно на третия ден…
Тая втора прокоба отново зашемети множеството. Ала Семир бе заслепен от гнева. Не слушаше ни прорицания, ни заплахи.
— Ставай, вещице! Тръгвай с мен!
— Що ще ме чиниш, болярино?
— Край лагера ще ти отрежа лъжливата кратуна!
Тя го стрелна с пръст. Вторачи зъл поглед право в очите му.
— Не забравяй! Три дни подир мене…
Той я срита жестоко.
— Ставай!
Гледачката се надигна покорно и вече тръгваше пред него, когато от множеството излезе Фружин.
— Секузо! — рече той тихо. — Ела с мен!
Тя се обърна, изгледа го и почти извика:
— Цар Фружин!
Той повтори:
— Ела с мен!
Старицата го последва безволно. Влезе в палатката подире му.
Царят я изгледа тъжно. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Как можа, Секузо! — почти простена той. — Как падна толкова ниско?
Питаше, а не слушаше оправданията й, завладян от далечния и все още незабравен спомен. Кажи-речи половин век имаше оттогава, след поражението на Сигизмунд, все тук, край Никополските стени. Ранен беше тогава цар Фружин. А когато се събуди, видя над главата си една прелестна девойка. Тая девойка, още тогава билярка, дъщеря и внучка на биляри и баячи, му спаси живота. Спря кръвта, угаси треската и в унеса на оздравяването, когато той бе спал непробудно, тя го бе натоварила на лодката, която да го пренесе отвъд Туна. Приготвила се да тръгне с него, ала бойците, другарите му, я върнали. После научи всичко това той. Присмели й се. Къде е тръгнала простата селянка — не с кого да е да бяга, а — с царя си…