Той повтори:
— Как допусна това сърцето ти, Секузо?
Нещастницата изведнъж заговори, забърза, задъха се, задави се от плач и отчаяние:
— Та какво знаеш ти? Кажи що би сторил, ако хванат сина ти, и само от теб зависи да живее ли той или да бъде одран жив, да бъде набит на кол. Фружине, Фружине! Не за пари се продаваме ние. Кръв ручи от сърцата ни, когато издайничим. Жестоки са насилниците, безпощадни, знаят как се пречупват воли. Когато става дума — чуждият син или твоят, малцина устояват.
Тя пристъпи напред.
— И то, когато моят син е кротувал. Орал си е мирно земята. А чуждият, твоят (болярин, е тръгнал буна да прави, султана да сваля. Какво е мислил, като е тръгнал? Не е ли знаел, що го очаква?
— Тръгнал е за свободата ти. И твоята. И на сина ти.
— Най-много зло са натворили тези, що искат да се борят със злото.
С избила пот по набръчканото чело Фружин простря напред ръка.
— Спри, Секузо! Спри!
После добави тихо:
— Върви си! Където ти видят очите…
Тя го измери със замътен поглед и си тръгна приведена, сякаш изведнъж остаряла с още петдесет години.
И никой повече не чу ни вест, ни дума за нея. Изчезна. Остана само споменът, легендата за нея.
Фружин се запъти към кралската палатка. Владислав все още седеше на трона, подпрял чело с две ръце. Не виждаше суетнята в лагера, не забелязваше смута в обсадените, които се подготвяха за нощната отбрана.
— Кралю! — рече Фружин. — Подучена е клетата. Както се досети Ян Хунияд, изпратена да всява тревога в душите ни, сред войската ни.
Владислав махна с ръка:
— Нека си върви! Каквото и да е сторила. Никой няма да избяга от съдбата си…
Той се изправи.
— Да не губим време! Да се изпълни божията воля! Вдигам обсадата! Тръгваме към Варна! По-бързо!
След малко тръбите засвириха сбор.
Месер Андреа
Бранко Дугуня реши да изчака нощта в близост с генуезката флота. Не му се щеше да премине Босфора по тъмно. Не му се щеше повече да рискува, да излага и кораба, и хората си на нови опасности. Тесен беше проливът. Додето се опомниш, и можеш да наскочиш върху скалите.
Дал последните си напътствия за през нощта, Бранко се прибра в каютата да си почине, защото утре-вдругиден му предстояха вълнуващи събития. Калина, която познаваше някои тайни проходи в Калиакра, подочула за тях от баща си, бе решила да проникне и да го измъкне от зандана. А как — там, на място, щяха да доуточняват, да дирят помагачи. Дугуня пък бе намислил да пръсне много злато, всичкото си злато, ако потрябва, само да я види успокоена, със задоволена съвест, изкупила греха си.
Бранко знаеше. И сега тя навярно пак плаче. Пак се моли на Богородица да й прости, да я напъти. Той познаваше кога е плакала. Влюбените му очи откриваха и най-леката диря от засъхнала сълза.
Девойката не казваше нищо, пред другите и пред него мълчеше, показваше се твърда и безчувствена. И затова Бранко я обикваше още повече.
Внезапно той трепна. Стори му се, че дочу слаб плисък. Изскочи на палубата, погледна през борда. Сред вълните му се мерна едно малко буре, което бавно идеше назад, понесено от повърхностното течение на Босфора. Друг път само би махнал с ръка, но сега, в близост опасната генуезка ескадра, това събуди подозренията му.
— Спуснете лодка! — обърна се той към помощника си Дон Рикардо предаде нареждането му. Двама моряка се отправиха подир буренцето, прехвърлиха го в лодката и го отнесоха на палубата.
Бранко го ритна. И то издрънча празно.
Кормчията сбра екипажа.
— Кой го хвърли? — запита той.
Майстор Андреа излезе напред.
— Ама за него ли беше тоя шум? Аз помислих, че ни напада цялата сарацинска флота!
— Кой го хвърли? — повтори въпроса капитана.
— Аз, месер капитан! — отвърна дърводелецът.
— Защо?
Той се засмя:
— Искате да ми вземете занаята! Виждам. Но ще ви го кажа. Запомнете всички! Такива бурета трябва да се махат. Дъгите му са проядени от червеи. И не само то вече не става за работа, ами от него червеите се прехвърлят на здравите бурета. Затуй…
Бранко се бе поразколебал в предчувствието си. Готов беше да го ритне обратно в морето, когато дон Рикардо го спря.