— Месер Андреа, разглобете го!
— Разглобете го сам! — сопна се дърводелецът. — Аз имам и по-важни занимания.
Дон Рикардо взе един боздуган и с един удар разби бурето. Дъгите и обръчите му се разпиляха. И между тях се показа някакъв пергаментов свитък.
Бранко се наведе да го вземе.
— Порка мизерия! — изхриптя майстор Андреа, грабна го от ръцете му и скочи в морето.
Пиратите наведоха факлите през борда. Стори им се само, че главата му се мерна на петдесетина крачки от кораба, но преди те да отправят натам стрелите си, пак се скри под водата. Личеше си, беше отличен плувец. Ниреше като делфин.
Спуснаха лодка с петима от най-добрите мерачи. Кръжиха наоколо половин час. Най-сетне се прибраха.
А в това време майстор Андреа, успял да ги подмами на изток от кораба, сега гребеше бързо към западния бряг. Да преплува Босфора за него беше играчка — все едно речица. Би могъл с плуване да се върне направо при генуезката флота. Предпочете другия път, защото усети, че измръзва. Това не беше топлото Тирентско море. За да не се скове от студ, излезе на брега. Покатери се върху една скала и оттам се спусна по някаква едва видима пътека. Затича се не толкова от бързане, колкото да се сгрее.
Бреговете бяха турски. Но той не се боеше от това. Сега турците се смятаха генуезки съюзници. Не бяха забравили кой ги бе превозил през пролива. Нямаше да се задяват с един генуезец, и то довереник на славния кардинал Доминико Аскони. Дори да станеше нужда, за него щеше да се застъпи и абат Алдо Аскони, който сега командуваше една от галерите край Румелихисар. Абат Алдо беше изпратен от кардинала за командир на ескадрата, която трябваше да проследи отдалеч кораба на Бранко Дугуня до срещата му с княз Асен. Тежка беше задача на Алдо Аскони. Ако видеше тоя български княз, абатът трябваше на всяка цена да го убеди, та да му предаде златото. Ако ще би за убеждаването да приложеше всички тайни на светата инквизиция. Бранко рано или късно щеше да ги отведе на целта. А дори той да не държеше много за такава среща, огнеоката красавица щеше да го принуди.
Жалко, че го разкриха тъй рано. Намаляваше наградата му. Но станалото — станало. Неговото занятие беше пълно с изненади и поврати. Кое е било за добро, кое за зло — разбираш след години. А синьор Алдо вече можеше да довърши задачата си и без Андреа.
Много късно мнимият дърводелец видя нападателите, които се метнаха на гърба му. Преди той да извика, те вече бяха извили ръцете му и ги овързваха здраво. Изучили се бяха добре в лова на роби из опожарена Тракия.
Дълго им крещя Андреа, дълго ги заплашва. А те, сякаш глухонеми, не му отвръщаха ни думица. Цял час го влачиха в тъмнината по тесни пътеки, стръмни урви и каменисти сипеи, докато накрай достигнаха осветения от пламнали огньове турски бивак. Вкараха го направо в най-просторната шатра, пред която караулеха яничари с копия с окачени по тях три конски опашки — знак за високия сан на сердара, що я обитаваше. Вътре седеше с кръстосани нозе върху червен килим чернобрад турчин в разкошно облекло.
Майстор Андреа се поклони дълбоко. Разбра, че имаше насреща си големец — бей или паша.
— Селям на тебе, пашалъм! — рече той. — Нека никога бог не вдига от тебе десницата си!
Пашата мълчеше, без да отвърне на поздрава му. Само го стрелкаше, изучаваше го с острия си хищен поглед. Накрай проговори:
— Що дириш в земята ми, гяур? Каква беля си намислил?
Андреа отвърна. По пътя, докато го водеха насам, бе скроил отговора си.
— Идвам като приятел, паша ефенди! Ти знаеш, че превозихме аскера ви?
— Е?
— Аз съм от генуезките кораби.
— Що дириш на брега, те питам аз! Не какъв си. Тъй не сме се пазарили с френките. Кара Дениз, Черно море, е ваше. Ваш е и Кара Дениз богаз — Босфора, дето му викате. Ала бреговете му са наши. Що дириш, питам, на нашия бряг?
— Паднах от борда, пашалъм. Мадоната ми е свидетел!
— А защо се не върна там, отдето си паднал? Защо се мори чак до брега?
Ей тоя въпрос не бе предвидил Андреа. И изведнъж разбра, уви твърде късно, че най-важна е най-дребната подробност. Как трябваше да отговори? Всяка загубена секунда притуряше нова заплаха за живота му. А месер Андреа знаеше много добре, че за сарацините един кафирски живот не значи нищо.
— Избягах от кораба, паша ефенди! — скрои той новата си лъжа.
— От кой?
— На капитан Алдо Аскони.
Пашата плесна с ръце. Влезе полугол арабин и се поклони.
— Мангалът! — нареди пашата. — С машата, синджира и саджака!
Андреа изтръпна. Известни му бяха тия приготовления. При всеки свой набег, навред турците мъкнеха със себе си и уредите си за мъчения.