— Ще кажеш ли защо си дошъл? — попита пашата.
— Казах вече, пашалъм!
— Лъжеш, гяур! Ти си скочил не от гемията на Алдо, а — от другата, оная, що влезе в богаза с масърски байрак, а после го замени с френкския.
Андреа прехапа устни. Значи бяха ги следили през целия път.
— Казвай кой те проводи! Унгурус ли, Ефляк ли, Вълкооглу ли?
Джелатът натика в жаравата машата и синджира. Скоро те се нажежиха, засветиха като въглени.
Андреа почти изплака:
— Ще ти кажа, пашалъм! Наистина бягам от оная галера. Пирати са те. Сеньор Алдо ме прати при тях да ги гледам, да ги подслушвам. Питай него да ти каже вярно ли говоря!
— Ти ще ми изприказваш всичко. Истината не е в неверните ви уста, а — в мангала!
Пазачите свалиха пленника си на земята и оголиха корема му.
— Защо те е пратил да ги следиш? Защо не ги потопи направо?
— Да се убеди, че са пирати.
Андреа тозчас си даде сметка, че е изтървал направо глупост.
Пашата само вдигна поглед и джелатът прекара зачервената верига по оголения корем. Нещастникът премря от болка. Крясъкът му се превърна в глухо изхъркване. Нажеженото желязо сякаш не само се допря до кожата, а потъна навътре, зацвърча сред вътрешностите му.
Мъчителят не го изчака да си поеме дъх:
— Истината, гяур! Иначе няма да излезеш жив от шатрата!
Андреа простена:
— Ще кажа, пашалъм! Ще кажа всичко! Само обещай, че после ще ме пуснеш!
— Ще те пусна! — рече пашата.
Джелатът поля изгорения корем със зехтин. Болката позатихна.
— Слушам те!
Андреа заговори с прекъсвания, с плач и молби. Разправи му всичко, както си беше. За писмото на българския княз Асен до папата, за пещерата със злато в Калиакра, за приятеля на княза — пирата-сърбин, за влюбената Калина, която рано или късно ще ги отведе при княза.
— Друго няма! — завърши той разказа си. — Ще ме пуснеш ли вече?
Пашата премисляше всичко, което бе чул. Вече не се съмняваше. Пред мангала истината излиза наяве всеки път. За такъв хабер султанът, сянката на аллаха на земята, знаеше каква награда да даде. Още тая нощ пашата щеше да прати вестоносец при него. Да бърза и той за Килгра. Да превари лакомия Унгурус. Да спре Янкула, да накаже Дракула. И да грабне алтъните. Да запълни опразнената от проклетите френки хазна, що го оскубаха с дукат за аскер.
Повече не му трябваше.
— Пръждосвай се оттук! — отпрати го той с погнуса.
Месер Андреа се надигна с мъка. Стражите го развързаха и той, превит одве от болка, се измъкна навън.
Вече се зазоряваше. Заревото на изгрева бе посребрило притихналите води на пролива и сред раздухвания огън над отсрещния бряг отскочи слънцето, необичайно наедряло, огнено червено, разкривено от изпаренията. „Санта Агнеса“ вдигаше котвите, готова за път. Като по магия слънцето превърна среброто в злато. Постепенно и то побеля, руменината му се стопи, небе и море посиняха. Вълните добиха прозрачната си лазурност, слънчевата пътека се разля като придошла река от искри и блясък, докато накрая целият пролив заискри с милиарди пръснати брилянти.
Колко красив беше светът — създаден за радост, за веселие.
Месер Андреа въздъхна облекчено. Раната смъдеше, гризеше го, като че ли бе пъхнал под дрехата си бясна невестулка. Но всичко щеше да мине, всичко щеше да зарасте, нали отърва главата си. Сега му предстоеше да се оправя с абат Аскони. Не беше по-глупав той от пашата, не и по-малко суров, сега за него трябваше да измисля друга лъжа.
Не му остана време. Само чу изсвистяването на ятагана и главата му се отдели от шията. Пашата му бе обещал да излезе жив от шатрата. Само това. Не и извън нея…
Отчаян опит
Както беше уговорката, Радул Влаха докара каторгата край Калиакра и на следната нощ. Чак до разсъмване чакаха с лодка до Аязмото изпратените пирати. Тогава вече се разбра: или бе загинал капитанът им, или е затворен.
То се знае, най-нетърпелива, смазана духом беше Звездена. Винеше само себе си. Ако не бе дошъл за нея, ако тя не го бе подтикнала да освобождава и другите, той сега щеше да бъде на кораба си, трезво и спокойно щеше да обмисли как да измъкне от тюрмата и останалите. А сега? Князът беше или мъртъв, или пленник. Девойката беше уверена. Ако имаше и най-малката надежда за успех, избягалите роби, които съставяха сегашния им екипаж, нямаше да се поколебаят, щяха да ударят крепостта, да го освободят и да отмъстят за преживените неволи. Но яка беше Калиакра, не се превземаше така.
И чакаха. А Звездена нямаше сърце да чака. Тя бе намъкнала княз Асен в тая беда, тя беше длъжна да го измъкне. Ако не — по-добре и тя да загине.