Две нощи бе мислила. Нищо друго не й оставаше, освен да иде при Евнух бея, да се пазари с него, да му предложи златото в замяна на княза. Ако не друго, да спечели време. Дори и до тях на кораба вече достигаха радостните вести — научаваха ги от срещнати рибари. Кралят на Полша и Унгария напредвал. Почти без бой превзел калетата на Станата, на Шумлъ и Матара. Читаците бягали презглава пред него, а българите му отваряли сами железните порти. Никой не се досещал накъде ще удари сега — на юг ли към Диамбол и оттам към Адрианопол, или на изток към Варна.
Тъй думаха хората. Стреснал се и Евнух бей, ама от това по-хрисим не станал. Дори още повече побеснял, още повече заиграл сатърът на Кьор Юсеин. Заканвал се Евнух бей да изколи всички, та кога дойде неверният крал, да няма кой да му отвори: ни в Килгра, ни в Карнава, в Карвуна, Макрополис, ни в Галата и Варна. Само към турците поомекнал. И към потурнаците. Извадил от зандана Кадъ Мустафа и пак го турил каймакамин, само че в Карвуна го пратил, да не е в казата си. Калиакра за себе си оставил — най-важна, най-размирна му изглеждала. Метежниците от Дели Ормана, потурчените древни българи и кумани, които преди години бяха ядрото на Бедредин Симави, със султански ферман опростил. Знаеше хитрецът: ако ги спечелеше, по-лесно щеше да ги натири срещу облечените в челик душмани. Някогашните им боили пак беше направил бейове. От името на султана им беше обещал тимари и зиафети от земите на непокорните българи и избягалите турци — само и само на Владислава да се опънат, новата си вяра да защитят. Защото и правоверният ислям, и бекташката вяра, и бедрединовата ерес, все в един бог учели — аллаха, все в един негов пророк — Мохамеда. Това било най-важното. Другото — кои пиел вино и кой не пиел, кой кусвал свинско и кой не кусвал — било дреболия.
Тъй си мислеше Звездена: поуплашен, навярно повече щеше да склони проклетникът към пазарлъци. Ако е умен, трябваше да предпочете камарата злато пред една отрязана глава на вероотстъпник. А не склонеше ли, тогава тя щеше да го убие. Не успееше ли, тогава нека и тя умреше с княза! Защо й е животът, ако него го няма?
И вече бе тръгнала към каютата на Радул Влаха да му разкрие плана си и помощ да му поиска, когато чу гласа на наблюдателя:
— Галера към кръгозора!
Радул Влаха даде тревога. Новоизпечените пирати заеха в миг местата си по вантите, на веслата и зад фалшборда, всеки с туй, що му бе наредено: с гребло или оръжие.
Отгоре, от мачтата, долетя втори вик:
— „Санта Агнеса“!
Макар и поуспокоени от тая новина, пиратите не изоставиха бойните си постове. Изчакаха другата каторга да спре наблизо и да спусне лодката си, с която на борда им дойдоха Бранко Дугуня и Калина.
Още щом стъпи на палубата, Калина, облечена по мъжки, видя насреща си Звездена. Устната й потрепера от гняв, ала врътна глава и се обърна към Радул:
— Къде е… — щеше да каже Асен, но се поправи. — Къде е княз Асен?
Влаха наведе глава.
— В града. Заловиха го.
— А вие? — гласът й изплющя като камшик.
— Що да сторим? — опита да смекчи вината си Радул.
— Стоите и чакате! — Калина се обърна и хвърли убийствен поглед към съперницата си.
Звездена, по-бледа от всякога, пристъпи напред.
— Аз отивам в крепостта, още днес!
— Е?
— Ще опитам да склоня Евнух бея.
— Ако не сполучиш?
— Ще го убия!
Радул се намеси:
— Не се убива тъй леко Али бей. Всички знаят. Ризница носи проклетникът под салтамарката, от най-скъпите, от най-яките. А и не пускат така при него. Ще те претърсят, ще намерят камата.
Тогава Калина се обърна към Дугуня:
— Я питай дон Рикардо! Може и тук да помогне някак.
Скоро до тях застана и главният кормчия. Разбрал какво искат от него, той се усмихна.
— Мен питайте. У нас, в Испания и в Италия тъй решаваме всяко разногласие. С рапира, с кинжал, с отрова. Тук като че ли най подхожда отрова. Не е камата за нежна ръка, за несигурна ръка. Ще й дам нещо. Само то ще й свърши работа.
Вахтеният от мачтата отново извика:
— Ескадра в морето! Четири каторги!
Дугуня махна с ръка.
— От Константинопол се влачат подире ни. Генуезки. Не ни закачат. Знам ли що дирят тогава?
Дон Рикардо се върна скоро и донесе един пръстен от ковано злато.
— Отдолу има шипче — рече той. — От там изтича отровата. Стига само да го одраскате.
Звездена гледаше замаяна смъртоносния накит. После изведнъж, с решителен жест го надяна на пръста си.
— Капитане — обърна се тя към Радул. — Спуснете лодката да ме откара!
Смаян, неуверен, той се чудеше какво да стори. Заповедта на Асен беше недвусмислена — да останат на кораба И тя, и поп Ставрос…