— Защо стоиш! — сопна се Калина. — Щом иска. А вие нямате друг избор.
Радул Влаха се подчини.
Някогашната кръчмарка се обърна към Дугуня:
— Да се връщаме! Бързо! Да направим нещо! Ако потрябва, да вдигнем Калиакра във въздуха, но да го спасим!
— Ами болярката?
— Не разчитай на нея!
Той я изгледа слисан.
— Защо я пращаш тогава?
Тя вирна глава, очите й мятаха мълнии.
— Да ми се махне от пътя!
— Калиакра! — възкликна той, смаян от омразата и.
— Всичкото зло е заради нея!
Дугуня се върна назад:
— Аз ще я спра! Няма да й позволя!
— Тя няма да те чуе.
И наистина, когато Звездена мина покрай тях да се спусне в лодката, Бранко я хвана за ръката.
— Недейте, болярке! Нищо няма да постигнете! Отивате на вярна смърт, на самоубийство!
Тя се освободи от яката му ръка.
— Дори и така да е!
Тя скочи в лодката, весларят напрегна мускули и я насочи право към Калиакра.
Насреща, от Кастри до Таук лиман, брегът бе оградил морето като огромен крепостен зид, грозен и непревзимаем.
Току до лодката изплува делфин, подскочи няколко пъти и изчезна.
— На хубаво е! — усмихна се гребецът.
Небето беше опушено от заранта. Сега вече кръгозорът се сля с морето и то изведнъж загуби синината си позеленя. Весларят не бе направил двадесетина гребвания, когато шибна вятърът. Почти изведнъж под напора му по водната повърхност кипнаха безброй бели гребенчета. Отвред се надигнаха безредни вълни, които бързо се сляха, подредиха се, понесоха се като ратници, в устремен пристъп. И тогава заваля, като че легна непрогледна мъгла. Морето закипя, шибано от водните струи. Ниско над главите им прелетяха два буревестника, разперили неподвижно крила, почти докосвайки вълните. Лодката се размята неспокойно, дъждът взе да я пълни и Звездена грабна кратуната да изтребва водата.
Но скоро вятърът разкъса дъждовните облаци, валежът престана, слънцето блесна.
Гребецът преведе лодката далече пред носа да се запази от щръкналите подводни камънаци, в които се плискаха вълните. Те пъплеха бавно към брега, кръстосваха се, възсядаха се, грейнали в искряща синева, а по тях трепкаха като блестяща мрежа малките ветрени вълнички.
Пристанаха до кея на смрачаване. Звездена скочи от лодката, а гребецът, както му бе заръчано, обърна назад.
Никоя турска гемия не го последва. Уплашили ги бяха двете пиратски каторги и спрялата недалеч от тях генуезка ескадра.
Чаушите от кея свързаха начаса Звездена. Поведоха я към крепостта по калдъръмения друм, който се изкачваше косо нагоре все над брега. Отстрани, по пръстта, успяла бог знае как да се задържи в скалните издатини, растяха проскубани кичури трева, розови безсмъртничета, разклонени китки лопени, жълт равнец, пелин и магарешки бодили. Тук-там се жълтееха с есенните си листа драки, трънки и отрупани с пух смрадлики, шипки и къпини. От дупките в скалите излитаха диви гълъби. Нейде далече виеха чакали, както плачат жените по гробищата. Звездена усети смъртен трепет да сковава сърцето й.
Достигнаха Главната порта, когато мюезинът се провикна от минарето с призив към правоверните за вечерната молитва. Мостът вече бе почнал да се вдига сред гръма на веригите си, но при виковете на закъснелите макарата му проскърца и го върна на мястото му да ги пропусне. После отново заскрибуца нагоре, спусна се с грохот и желязната решетка, за да затвори изцяло входа до сутринта.
В крепостта я посрещна онбашията Юмер.
— Водете я! — рече той, без да я погледне. — Направо в зандана!
Тя се дръпна:
— За друго съм дошла аз! Да говоря с Али бей!
— Али бей си има други гайлета, не му е до таквиз глупачки като тебе.
Тя опита да се отскубне.
— Трябва да говоря с бея!
Юмер даде знак да я водят.
Вече пред входа на затвора Звездена разбра: пропадаше планът й, не бе предвидила, че няма да я пуснат при скопеца.
— Слушай, Юмер! — обърна се тя към онбашията. Важен Хабер нося за бея. За алтъни. Пещера с алтъни.
Смяташе, че ще го смае.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Тая пещера сам Хасан бей ще му я издаде. Той Али бей каквото му е намислил, не Хасан бей, ами баш шейтан да бъде на негово място, пак ще проговори.
Пробуждането на роба
Последните рози вече увяхваха, ала Евнух бей все не се отделяше от тях. Подрязваше ги, почистваше клюмналите цветове. Сам — не доверяваше на никой градинар. И тоя ден след всички черни хабери, които през час му се струпваха на главата, той намираше отмора само сред градинката с розите. Там главата му се проясняваше. А имаше защо да се кахъри Али бей. Неверниците прииждаха насам като наводнение. Помитаха всичко, що им се изпречеше на пътя. Спахии и акинджии, яничари и азаби бягаха, както се пръсва чарда говеда пред мечка стръвница. Една подир друга, отваряха портите си най-яките крепости. Паднали бяха Венчан, после Овеч, вчера Петрич, а днес достигнали и Михалич. И Михалич няма да изтрае. Че колко войска има там? Остават само Варна и Галата, Макрополис, Карвуна, Карнава и Калиакра. Но и те ще паднат. Раята само това чака — порти да отваря. Една голяма тревога бе останала сега на Али бей бин Абдуллах, най-голямата — да ги превари, да вземе алтъните на гяурите, да ги извози с една каторга към Кара Дениз богаз и да ги поднесе на султана, та тъй да откупи и своята глава. А имаше вина тая глава, много умна се бе мислила досега. Повярвал бе той, че е стреснал раята. Ако я бе уплашил както трябва, нямаше сега тая същата рая да помага на кръстоносците, нямаше да им показва скришните пътеки и дервенти, а вярно и покорно щеше да служи на падишаха си. Много мек се бе показал Али бей. И никакъв Курт Али не беше той, а — глупав овен.